Окото на света

Лан влезе последен и затвори вратите отвътре.

— Кръв и пепел — изръмжа Мат. — Защо е трябвало да построят тази порта на такова място?

— Не винаги е било такова — отвърна Лоиал. Тътнещият му глас отекна в сводестото пространство. — Не винаги. Не! — Ранд изненадан забеляза, че Огиер се беше разгневил. — Дървета е имало тук някога. Всякакви дървета, които можело да раснат по тази земя, всеки вид, който Огиер са могли да засадят на това място и да го съчетаят с околните. Великите дървеса, високи над сто разтега. Сводове сплетен клонак и хладен полъх, в който да доловиш миризмата на зеления лист и на цвета и да събудиш в паметта си спомена за покоя на стеддинг. И всичко това — унищожено заради ето какво! — Мощният му юмрук изтътна в една от колоните.

Колоната сякаш се разтресе. Ранд беше сигурен, че чу как се строшиха тухли. Посипа се водопад от разтрошена мазилка.

— Това, що вече е втъкано, не може да се разтъче — тихо промълви Моарейн. — Ако събориш тази сграда над главите ни, дърветата няма да израснат наново. — Клюмналите вежди на Лоиал му придадоха по-посърнал вид, отколкото можеше да се види на човешко лице. — Но с твоята помощ, Лоиал, може би ще успеем да запазим дъбравите, които все пак са оцелели, за да не падне Сянката върху тях. Ти ни доведе до това, което търсим.

Една от стените беше по-различна от останалите. Всички останали бяха обикновени, тухлени, но тази беше иззидана от изкусно издялан камък, със сложни плетеници от листа и лози. По-късните строители, също така отишли си преди векове, бяха вградили в строежа си онова, което вече се е възправяло тук, а още по-късни го бяха превърнали в част от мазе.

Макар издълбани в коравия камък, листата изглеждаха меки, сякаш уловени в някакъв замръзнал миг, когато ги е раздвижил лекия пролетен полъх. Лоиал ги гледаше така, сякаш му се искаше да е където и да било другаде, но не и тук, дори да е навън, сред улиците, с поредната преследваща го тълпа разярени човеци.

— Авендесора — промълви Моарейн и докосна с длан един трилистник върху каменния барелеф. Ранд се вгледа: сред изящно издяланите листа, трилистникът беше единственият с такава форма. — Листът на Дървото на живота е ключът — добави Айез Седай и листът, след като поддаде леко, остана в ръката й.

Ранд примигна; чу как всички зад него ахнаха сподавено. Този лист изглеждаше не по-малко естествена част от цялостната изработка, отколкото останалите орнаменти. Също така леко Айез Седай го притисна в шарката една длан по-долу. Тривърхият лист се намести там, сякаш това място беше предназначено точно за него, и отново се превърна в част от цялото. И щом се намести, целият облик на каменния барелеф се промени.

Сигурен беше, че видя как листата потрепнаха от някакъв недоловим полъх. Почти му се стори, че са злачно зелени, въпреки прахта, като някаква тъкан от пролетна зеленина, изникнала тук, сред осветеното от фенерите влажно мазе. Почти незабележимо сред древната каменна резба се разтвори цепнатина, разшири се и двете й половини бавно израснаха към тавана, след което се изправиха и изпъкнаха. Отзад вратите се оказаха също така изкусно изработени, както отпред, със същото пищно изобилие от лозници и листа, почти като живи. Зад тях, там, където трябваше да има пръст или поне да се открие мазето на съседната сграда, някакво смътно сияние улови собствените им изумени лица.