Окото на света

Мазнината във фенерите се плискаше и от време на време те се чукваха един в друг и издаваха тънък звук. Не беше силен, но час преди изгрев слънце Кемлин беше притихнал, безмълвен, и тъпото дрънчене звучеше така, сякаш можеха да ги чуят от цяла миля.

Когато проходът ги изведе на една улица, Лоиал избра посоката, без изобщо да спира. Сега изглеждаше абсолютно сигурен накъде ги води и сякаш маршрутът, който трябваше да следва, с всяка следваща стъпка му ставаше все по-ясен. Ранд не разбираше как Огиер може да намери загадъчния Портал, а и самият Лоиал не беше в състояние да им го обясни много добре. Каза, че просто го знаел. Усещал го. Твърдеше, че за него това било все едно да обясняваш как се диша.

Докато напредваха по улицата, Ранд се обърна към ъгъла, зад който бе останал „Кралски благослов“. Според Ламгвин недалече от тази пресечка все още имало половин дузина Бели плащове. Сигурно цялото им внимание беше съсредоточено върху хана, но един необичаен шум несъмнено щеше да ги привлече — а никой не би излязъл в такъв ранен час по обичаен повод. Конските копита сякащ кънтяха по каменната настилка като камбани. Фенерите дрънчаха, сякаш товарният кон нарочно ги клатеше. Едва след като завиха на следващата пресечка, той спря да се озърта през рамо. След като останалите от Емондово поле завиха след него, чу и от техните уста въздишки на облекчение.

Лоиал, изглежда, следваше най-пряката посока към Портала, какъдето и да ги водеше тя. Понякога преминаваха по широки булеааодл, пусти, с изключение на някое и друго бездомно куче. Друг път се забързваха по улички, по-тесни и от прохода при конюшнята, като при всяка невнимателна стъпка се препъваха в боклуци.

Бледи отблясъци на ранната зора прошариха небето над покривите на изток. По улиците от време на време започнаха да се мяркат и хора, загърнати зиморничаво срещу ранния хлад, привели ниско глави, все още съжаляващи за оставеното топло легло. Повечето не обръщаха никакво внимание на нищо. Едва няколко погледа се извърнаха към малката колона, предвождана от Лоиал, и само един от тях наистина ги забеляза.

Този единствен минувач ги стрелна бегло с очи, също като останалите, и тъкмо щеше отново да потъне в мислите си, когато сякаш се препъна в нещо, залитна, обърна се и отново ги погледна. Светлината беше толкова сумрачна, че можеха да се различат само силуетите им, но и това беше предостатъчно. Видян от разстояние, самичък, Огиер можеше да мине за висок мъж, повел обикновен кон, или за човек с нормален ръст, повел малък кон. Но на фона на останалите изглеждаше точно толкова голям, колкото си беше, един път и половина повисок от възможно най-високия човек. Човекът ги изгледа продължително, след което извика сподавено и хукна да бяга.

А скоро по улиците щяха да се появят още хора — много скоро.

— Тук — обяви най-сетне Лоиал. — Под тази сграда.

Сочеше към някакъв дюкян. Сергиите отпред бяха празни, вратата бе здраво залостена. Прозорците на горния етаж, където живееше собственикът, все още бяха тъмни.