Задочни репортажи за България

Точно по това време — 1956–1957 година — директорът на техникума по керамика, където преподавах, направи внезапна проверка на ученическото общежитие. Специална комисия разтършува шкафчетата, леглата и багажите на учениците (на възраст от 15–18 години), докато същите отсъствуваха от помещенията. Всички бяха смаяни, когато измъкнаха купища книги, издадени преди войната, главно от популярни западни писатели и неиздавани вече български писатели, като Фани Попова-Мутафова, Добри Немиров, Илия Мусаков. Имаше стари криминални романи от Едгар Уолес и други. Сексуални книги като „Любовникът на лейди Чатърлей“ и дори някои от романите на Слави Езеров. Между намерените книги нямаше нито една съветска книга и нито една от български комунистически автор. Комисията направи специален доклад, който изглежда, че има елементарния ефект да се нареди по-честото тършуване из ученическите помещения. Но за мен не толкова характерът на четените книги, колкото отсъствието на задължителната казионна литература беше най-показателно. Тази проверка потвърждаваше доста определено вкуса на масовия читател. Той прие с акламации Димитър Димов, защото „Тютюн“ не беше партийна щампа. Той се влюби в трилогията на Талев и наложи писателя срещу волята на режима, защото трилогията му беше не само художествено произведение, но нямаше нищо общо с партията.

Ала въпреки всичко, без Сталин нещата в литературата и изкуството продължаваха да вървят по сталински. Червенков изчезна от сцената, но кой може да ми каже, че ония, които го замениха, се различаваха чувствително от него? Тодор Павлов и неговите хора бдяха. Всички контролни идеологически апарати от издателствата и художествените съвети до Съюза на писателите и отделите на ЦК бяха решени повече от всякога преди да се смачка всеки опит за създаване на истинска съвременна литература. Отново множество идеи и сюжети бяха ликвидирани още преди замисъла им. Когато Солженицин публикува „Един ден на Иван Денисович“ и книгата бе преведена в България, някои български току-що освободени каторжници се опитаха да последват примера на Солженицин и просто да разкажат за своите преживелици в лагери и затвори. Нито една редакция и нито едно издателство въобще не прие заявките им. Единственият намек за преживените ужаси се съдържа само в една или две странички на автобиографичната книга на комуниста Георги Панчев. Когато в киното Христо Ганев направи смел опит да каже истината на някогашните ПАРТИЗАНИ във филм със същото заглавие, това доведе до остра разправа с него и забрана на филма, който и до ден днешен не е показан на публиката. Имах впечатлението, че в онези години едва ли някой чиновник на идеологическия фронт вярваше сериозно в Двадесетия конгрес на съветската комунистическа партия. Като че едни функционери се надяваха, а други трепереха при мисълта, че Сталин може да възкръсне. Реабилитирането на невинно осъдени граждани ставаше само през задните врати. Никакво средство за масова информация — вестник, списание, радио — не съобщи списъци с имена на хора, които без никаква вина бяха инквизирани и осъдени. Нямаше списък и на виновниците. Всичко беше размазано и потулено. И логично в България не бе издадена нито една антисталинска книга. Цялата българска комунистическа партия си оставаше непоколебимо сталинска и нейните членове бяха обвързани повече или по-малко с духа и престъпленията на сталинизма. Затова всички те бдяха да не се появи книга или каквото и да е произведение, което да ги демаскира и разобличи. Унгарското народно въстание дойде като най-желан подарък за идеологическите цензори. Според тях главната вина беше на писателите от кръжеца „Петьофи“. И това им даде ново основание да спрат процеса на размразяване в идеологията още преди да е започнал. Масовите арести в България по онова време също допринесоха за ледената атмосфера.