Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Но сталинската варварщина, действуваща безогледно чрез своите български партийни оръдия, ликвидира тази най-насъщна духовна връзка между България и света. Без никакво чувство за срам от библиотеките започна изхвърлянето на… Достоевски. Романът „Бесове“ беше начело в черните списъци. Сталин не обичал Достоевски и затова ние не трябваше да четем Достоевски. Но Сталин не обичаше и Толстой, затова Толстой можеше да се чете след предговора, в който се обясняваше дребнобуржоазният характер на „толстоизма“. Не можеше да се чете Есенин, понеже бил лигав сантименталист. Не биваше да се четат половината от Маяковски, абсолютно целият Замятин, Борис Пилняк, Ана Ахматова, Марина Цветаева, Зошченко, Бабел, Пастернак. Дума не можеше да става за Булгаков…
От чувала на княжевското читалище успях скришом да измъкна две от книгите, изпратени за претопяване. „Взаимопомощта в природата“ от Крохоткин и „Санин“ от Арцибашев. Много от книгите, които оцеляха по тайни пътища от аутодафето, след това можеха да се намерят на черно при доверени антикварни книжари. Книгата на Симеон Радев стигна астрономически цени. Помня, че в средата на петдесетте години платих доста порядъчна сума за старите издания на Боян Пенев. Та как партийните идеолози можеха да приемат неговия Ботев, когато и до днес пишат (в последната енциклопедия), че Ботев се бил развивал под влиянието на… Маркс! Изчезна безследно чудната книга на Борис Шивачев „Писма от Южна Америка“. Името на Георги Шейтанов бе изличено от всякакви справки.
И така стотици най-талантливи български и чужди писатели бяха прокудени от лавиците на българските читалища и библиотеки. Национализирането на издателската и печатарската дейност постави и оригиналната, и преводната литература в пълна зависимост от гъстото сито на комунистическата цензура. Подборът и на едните, и на другите произведения от 1948 година нататък започна да се определя въз основа на един-единствен пределно ясен показател — дали тези произведения могат да послужат за целите на партийната пропаганда. Този показател доведе до отпечатването на оригинални творби, които рисуваха комунистическата действителност горе-долу като небесен рай, и западни автори като Жоржи Амаду, които представяха западния свят по-черен и от деветия кръг на ада.
Партийният идеологически удар бе отправен не само срещу литературата. Театърът, киното, операта, изобразителното изкуство, дори циркът — всичко беше подложено на тази умъртвителна операция. В Народния театър вече не можеше да се играе Южин О’Нийл, нито Стриндберг, нито значителна част от западната класика, нито Пирандело, да не говорим за по-модерните автори. В замяна на това вървяха дивотии като „Борбата продължава“, „Царска милост“, „Брониран влак“ и т.н. Играеха се невъобразими глупости от съветски и български автори.
В киното аутодафето извърши едно от най-престъпните си деяния. През 1947 година в България се намираха едни от най-скъпо ценените днес копия на световни шедьоври. Във филмовия склад в Княжево и на други места се намираше една от най-богатите колекции на световното кино. Всичко това се изсипа с камиони в една нива край княжевската река, от която бяха отклонени специални гьолове. И филмовата лента, върху която бяха целият Чаплин, цялата Грета Гарбо, най-голямото от американската и европейската класика, Бастър Китън и Лаурел и Харди, Жан Реноар, Бунюел… всичко това беше превърнато в чист целулоид за гребенчета и чантички. Години по-късно умни хора щяха да потърсят отговорност за унищожаването на това богатство, но нямаше да получат отговор. Революционни увлечения?…
После западният филм бе изгонен за няколко много дълги години. Доколкото си спомням, едни от последните филми, които видяхме, бяха американският „Марк Твен“ и английският „Хамлет“. Ние бяхме смаяни от изключителното изпълнение на Лоурънс Оливие в ролята на Хамлет. Но подивялата партийна пропаганда се нахвърли с вой срещу този забележителен филм.
Дума не можеше да става за мюзикъли, джаз или попмузика. Вместо това Радио София започна да свири по десет пъти, на ден любимата песен на Сталин — „Сулико“.
В музиката освен Вагнер върху аутодафето бяха хвърлени много композитори, особено модерни, на които бе лепнато прозвището „формалисти“. За повече от 15 години никой не смееше да произнесе името на Стравински. В изобразителното изкуство всички форми, създадени от раждането на импресионизма насам, бяха отречени. Комунистът Пикасо и руснакът Марк Шагал бяха от първите жертви на партийното аутодафе. Голямата руска вълна на смели новатори, като Кандински, Малевич, Лисицки и други, беше свирепо заклеймена. Всяка нова идея по света, всяко ново движение, нова тенденция, нова форма в света на изкуството и културата бяха посрещани с огнепръскачките на варварите на двайсетия век. 70-годишнината на Сталин завари някога цветущата градина на българското изкуство и култура като опепелено сиво пространство, където най-хубавият филм щеше да бъде „Запорожките казаци“, най-хубавата песен — „Сулико“, най-хубавата пиеса — „Задморски гости“ и най-хубавият роман — „Далеч от Москва“.