Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
В ония дни имах чувството, че Българската комунистическа партия провеждаше добре планиран разгром на българската култура в угода на съветските интереси. Тъкмо българското в българската култура се преследваше до 1956 година, след което време хората, населяващи България, можеха отново да се наричат българи. Ако някога имам време, бих желал да се поровя в европейските библиотеки, където се съхраняват доста издания от онзи период. Искам да събера всички партийни нелепости, обиди, клевети, ругатни, инсинуации и други издевателства, на които бе подложена българската култура в продължение на почти десет години. Искам да направя списък от цитати и техните (мнозина още живи) автори, за да се види кому наистина са служили те.
Тези слепи партийни агитатори наложиха най-примитивен вулгарно-политически критерий не само при преоценката на миналото, но и при цензурирането на настоящето. Техният зъл вдъхновител беше Тодор Павлов, който се опита да окове целия творчески български дух в железните рамки на примитивен социалистически схематизъм. Нека припомня, че на практика се стигна до противопоставянето на комуниста срещу човека. Живите човешки образи, носители на дълбоки вътрешни конфликти, бяха унищожени и заменени с мъртви схеми на положителни и отрицателни герои. Теорията за безконфликтността при изобразяването на социалистическото общество всъщност се оказа теория за производство на литературен конфитюр. Димитър Димов бе нападнат заради първото издание на романа „Тютюн“ именно загдето се бе опитал да направи от отрицателните герои живи хора.
Но ако българската литература зае такова голямо място в пламъците на партийното аутодафе, човек може да си представи на каква умъртвителна операция бе подложена съществуваща в България световна култура. Първата работа на новите господари беше да се запечатат културните граници, да се спре обменът на изкуство и литература, да се отсекат завинаги традиционни връзки. До Девети септември 1944 година България беше царството на най-висококачествена преводна литература. Днес аз се гордея, че световни имена са били познати на широката българска публика доста време преди да бъдат преведени в Англия, Америка или Италия. По българските сцени се играеха най-авангардни писатели, като Стриндберг, когото Западът щеше да открие по-късно. И до ден днешен аз не зная голяма сцена във Франция, Германия, Италия или Англия, където така богато да е застъпван целият букет от най-силните драми на други народи. Всред българската интелигенция на онова време владееше най-чисто и неподправено любопитство към културния живот в чужбина. През 1959 година, когато бях за първи път в СССР, с голяма изненада видях, че съветските читатели едва по това време откриваха автори, като Томас Ман, Ърнест Хемингуей, Скот Фицджералд, Стефан Цвайг, Ерик Кестнер… Писатели, които бяха от много години популярни в България. В много от днешните големи страни по света няма пълни издания на Толстой и Балзак, на Достоевски, Мопасан, Гогол, Байрон, Кнут Хамсун, Чехов и други. В същото време, за да поддържа този неспирен обмен, България имаше великолепни преводачи, чиито постижения в преводната литература правеха чест на оригиналите. Издателският подбор на „буржоазните“ издателства сякаш се ръководеше от две съображения: художественост и демократичност.