Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Но върху червеното аутодафе попаднаха не само творби и автори, но и цели езици. За повече от двайсет години английска реч не можеше да се чуе по Радио София. Нито като песен, нито като поезия. Може би единственото изключение в по-късно време беше Пол Робсън. Дълги години след войната и немският език бе прогонен от официални трибуни.
Всичко това беше извършено от почти същите хора, които и днес командуват българската култура.
СЛЕД КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ
Само след пет години комунистическа власт културният живот в България бе неузнаваемо променен. Ние вече не ходехме в библиотеката на читалището, нито в университетската библиотека. Просто нямаше какво да се чете. Новите издания бяха изключително български и съветски и си приличаха като две капки вода. Съветските романи бяха построени върху една и съща елементарна схема, в която сякаш имената само се сменяха. Всичко беше величаене на подвига на съветския човек. Но подвиг в чисто гюромихайловския смисъл на думата — беззаветна преданост към партията и комунизма, жертвоготовност в името на Сталин и светлото бъдеще. Дали ще четете Фадеев или Борис Полевой, Ванда Василевска или Вера Панова, Горбатов или Кочетов, Сурков или Светлов, Тихонов или Тичина — беше все едно. Това бяха чужди литературстващи папагали, които не говореха нищо на нас, младите българи. Българската съвременна литература беше още по-досадна, защото беше съвсем примитивен и бездарен фалшификат на действителността, която познавахме. Аз опитвах много пъти да прочета поне до средата книги, като „Сухата равнина“ на Павел Вежинов, „Път“ на Стоян Ц. Даскалов, „Ведрово“ на Гуляшки, „Син на работническата класа“ на Камен Калчев, „Стихове за петилетката“ на Богомил Райнов, „Звезда на мира“ на Младен Исаев и други подобни — и никога не успях. Имах чувството, че всички са писани от един и същи човек, чиято единствена задача е била да декларира с много думи своята вярност към партията. Тогава аз не знаех пред точно какви проблеми беше изправен всеки писател и до каква степен те вярваха в това, което пишеха. Още по-малко можеха да се четат произведенията на критиците, които по онова време бяха нещо като затворнически надзиратели на осъдената българска литература. Страниците на вестниците и списанията бяха същото мъртвило. Всичко беше в ръцете на партията, което ще рече в ръцете на Държавна сигурност. Превантивната цензура имаше стопроцентов успех. Климатът беше такъв, че по принцип изключваше неортодоксалния замисъл още от самото му начало. Едва ли някой в ония години би дръзнал да напише черно на бяло нещо, което би раздразнило режима. Затова, когато се казва, че писатели въобще не са били изпращани в затвора, то е, защото никой не е имал възможността да се осъществи като такъв писател, т.е. да пише и да публикува. Има нещо вярно в думите на един от моите познати идеологически полковници, който през 1968 година ми каза:
„Съветските другари извършиха глупост. Ние на тяхно място никога не бихме допуснали да се появят Пастернак и Солженицин, а камо ли да пишат и да печатат!“
Същото мъртвило владееше и в киното, което Ленин бе нарекъл „най-важното от всички изкуства“. Киното, на което ще се спра подробно по-късно, бе подложено на особено внимание. Единствените чужди филми, които се прожектираха по българските екрани, бяха съветските. За разлика от съветската класика на Айзенщайн и Довженко, ние гледахме нескопосано произведени филмови конфликти, било величаещи Сталин, било деклариращи някакъв комунистически героизъм, било възпяващи великоруския шовинизъм. „Падането на Берлин“, „Запорожките казаци“, „Член на правителството“, „Млада гвардия“ и други бяха политически плакати. Още по-непоносими и унизителни бяха филмите с биографичен характер, в които образите на Мусоргски, Римски-Корсаков, Глинка и други бяха сведени до обидна за творчеството им нищожност на пол у умни руски шовинисти.