Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Много е деколтиран гърбът.
И тръгна към вратата с желание да се отърве от жена си и да остане пак с Фльор.
Анет задържа с ръка пухчето за пудра и каза съвсем неочаквано:
— Que tu es grossier!254
Той знаеше този израз — имаше защо да го помни. Когато го бе чул за първи път, помисли, че то значи: „Какъв си бакалин!“255 И не знаеше дали трябва да се успокои или разсърди, когато научи точното значение на думата. Почувства се оскърбен — не смяташе, че е груб! Ако той е груб, какво да се каже за онзи приятел до неговата стая, който така ужасно кашляше сутрин, за да прочисти гърлото си; или за ония хора в салона, които намираха за благовъзпитано да говорят така, че всички да чуват, когато крещят… какви ли не глупости! Груб, защото каза, че роклята й е много деколтирана на гърба! Та това беше истина! Той излезе, без да отговори.
Щом излезе от салона откъм дъното, видя Фльор на същото място, където я бе оставил. Седеше с кръстосани крака и люлееше бавно единия, в копринен чорап и сива обувка — сигурен признак, че мечтае. Личеше и по очите й — така се унасяха понякога. После изведнъж се опомняше, ставаше жива и неспокойна като маймунка. А толкова много знаеше, толкова самоуверена беше… и при това нямаше още деветнайсет години. Каква беше онази противна нова дума? Кокетка! Противни млади създания… които само пищят, дрънкат и показват краката си! Най-лошите са истински кошмар, най-добрите — напудрени ангели! Фльор не беше кокетка, не беше от тия невъзпитани млади простачки. Но беше все пак ужасно упорита, жизнена, решена да се наслаждава на живота. Да се наслаждава ли? Думата не пробуди пуритански страх у Соумс; пробуди друг страх, свойствен на темперамента му. Той се бе страхувал винаги, че ако се наслаждава днес, не ще може да се наслаждава достатъчно утре. А страшно беше да съзнава, че дъщеря му е лишена от предпазливост. Това личеше дори от начина, по който седеше в креслото… унесена в мечти. Той никога не бе се унасял в мечти… От мечтите човек не получава нищо. И откъде ли тая склонност у нея? Не от Анет, разбира се! Макар че на времето, когато я ухажваше, и Анет приличаше на цвете! Но сега вече — не!
Фльор стана от креслото — бързо, неспокойно — и се втурна към писмената маса. Грабна хартия и мастило и се залови да пише така, сякаш нямаше да си поеме дъх, докато не свърши писмото. Но изведнъж видя баща си. Отчаяната усреденост изчезна, тя се усмихна, изпрати му въздушна целувка, погледна го мило — малко изненадана, малко отегчена.
О! Fine беше тя… наистина fine!
В Робин Хил
Джолиън Форсайт прекара деветнадесетия рожден ден на сина си в Робин Хил в спокойна работа. Напоследък вършеше всичко спокойно, защото сърцето му беше в твърде жалко състояние, а пък и той, като всички от рода му, не обичаше да мисли за смъртта. Сам не бе съзнавал доколко тази мисъл му е неприятна, докато един ден, преди две години, докторът, при когото бе отишъл да се посъветва по повод някои признаци, му бе казал:
— Във всеки миг, при най-малка преумора.
Той посрещна думите с усмивка — единственият отговор на всеки Форсайт пред една неприятна истина. Но когато признаците се засилиха във влака при завръщането към къщи, той разбра напълно значението на присъдата, надвиснала над него. Да остави Айрин, момчето си, дома, работата си — колкото малко и да работеше сега! — да ги остави, за да потъне в незнаен мрак, в невъобразимо състояние, в небитието, където не ще усеща дори вятъра, полюляващ листата над гроба му, нито мириса на пръстта и тревата! В небитие, което — както и да се стараеше — не можеше никак да си представи, и все се мамеше с надеждата, че ще види отново тия, които обичаше! Да съзнава всичко това, значеше да изпитва най-непоносима душевна мъка. Преди да се прибере тоя ден у дома си, бе решил да не споделя вестта с Айрин. Трябваше да бъде невероятно предпазлив, защото можеше много лесно да се издаде и да я накара да страда почти толкова, колкото страдаше сам. Лекарят бе намерил, че във всяко друго отношение е здрав, а седемдесет години не са кой знае колко напреднала възраст… Би могъл да живее още дълго, ако съумее!
Такова решение, следвано почти цели две години, развива най-изтънчените черти на един характер. Неизбухлив по природа — ако не е предизвикан, — Джолиън бе станал сега олицетворение на самообладанието. Тъжното примирение на стар човек, който не може да се проявява както желае, се прикриваше зад усмивка, ненапускаща устните му, дори когато беше съвършено сам. Той измисляше непрестанно най-различни оправдания, за да прикрива това наложено бездействие.
254
Колко си груб (фр.).
255
Groces на английски значи бакалин.