Пир за врани

Церсей дръпна една струна и се усмихна на звука.

— Сладък и тъжен като любов. Кажи ми, Уат… първия път, когато взе Марджери в леглото, преди да се омъжи за сина ми ли беше, или след това?

В първия миг той като че ли не разбра. Когато го проумя, ококори очи.

— Ваше величество е подведена. Заклевам ви се, никога…

— Лъжец! — Церсей натресе лютнята в лицето на певеца с такава сила, че лакираното дърво се пръсна на трески. — Лорд Ортън, повикайте стражата ми и да отведат това нищожество в тъмниците.

Лицето на Ортън Мериуедър бе мокро от страх.

— Това… о, каква низост… дръзнал е да съблазни кралицата?

— Боя се, че е било обратното, но все едно е изменник. Нека да попее на лорд Кибърн.

Синия бард пребледня.

— Не. — Кръв покапа от едната му устна, лютнята я бе разкъсала.

— Никога не съм… — Мериуедър го сграбчи за рамото и той изкрещя:

— Майчице, смили се над мен, не!

— Не съм ти майка — каза Церсей.

Но и в черните килии изтръгнаха от него само отричания, молитви и молби за милост. Скоро кръвта се лееше по брадичката му от всичките изтръгнати зъби, а тъмносините му бричове три пъти се подмокриха, но беше упорит в лъжите си.

— Възможно ли е да сме хванали погрешния певец? — попита Церсей.

— Всичко е възможно, ваше величество. Не бойте се. Ще си признае, преди да свърши нощта. — В тъмниците Кибърн носеше кожена ковашка престилка. На Синия бард рече: — Съжалявам, ако стражите са били груби с теб. Ужасно им липсва вежливост. — Тонът му беше мил, съчувствен. — Искаме само да кажеш истината.

— Казах ви истината — изхлипа певецът. Железни пранги го държаха прикован за студената каменна стена.

— Ние знаем по-добре. — Кибърн държеше бръснач, острието му проблясваше на светлината на факлата. Сряза дрехите на Синия бард и го остави гол, само с високите му сини ботуши. На Церсей й стана забавно, като видя, че космите между краката му са кафяви.

— Кажи ни как задоволяваше малката кралица — заповяда тя.

— Никога не съм… само пеех, пеех и свирех. Дамите й ще ви кажат. Те винаги бяха с нас. Братовчедките й.

— Колко от тях си познал плътски?

— Николко. Аз съм обикновен певец. Моля ви…

— Ваше величество, може би този нещастен човек само е свирил за Марджери, докато тя се е забавлявала с други любовници — рече Кибърн.

— Не. Моля ви! Тя никога не… Аз пеех, само пеех…

Лорд Кибърн прокара длан по гърдите му.

— Взимаше ли ти цицките в устата си по време на любовната игра? — Хвана едната между палеца и показалеца си и изви. — На някои мъже им харесва. Зърната им са чувствителни като на жена. — Бръсначът блесна, певецът изпищя. Мокро червено око на гърдите му заплака кръв. На Церсей й призля. Дощя й се да затвори очи, да се обърне, да го спре. Но беше кралицата, а това бе измяна. „Лорд Тивин нямаше да се обърне“. Накрая Синият бард им разказа целия си живот, още от раждането си. Баща му бил бъчвар и Уат бил обучен в занаята, но като дете открил, че има повече дарба да прави лютни, отколкото бъчви. На дванайсет избягал с трупа музиканти, които чул да свирят на един панаир. Обходил половината Предел, преди да дойде в Кралски чертог, с надежда да намери благоволение в двора.