Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— В нейната собствена колиба, на края на канала Фузина — отговори Горо бързо.
При тия думи великият инквизитор пак се разгневи и обвини негъра, че желае да го измами.
Той му припомни с гневен глас, каква ужасна съдба го очаква, ако не направи признания.
Горо остана за момент замислен, с поглед унесен в мрачни размишления.
Мислеше за неблагодарността, която щеше да възнагради неговото признание.
Бе сигурен, че ще умре, каквото и да бъде държанието му.
И така той реши да отговаря уклончиво на въпросите на хитрия съдия и да спаси живота на бедната старица.
Той посрещна със спокойствие гнева на съдията.
Когато последният го заплаши със стаите на истината, той иронично му припомни, че ги познава вече.
— Негърът знае убежището на старата Луала, господари! — каза той най-сетне, отговаряйки на настойчивия въпрос на своя обвинител. — Добрата старица някога направи на негъра една добра услуга. Той изпитваше състрадание към нея и я освободи само от милост.
Горо заяви тогава, че благодарността му към просякинята го задължаваше да пази нейната тайна…
При тия думи великият инквизитор веднага промени държанието си.
Той изостави своята обичайна жестокост, за да прибегне към кротостта.
Надяваше се да постигне чрез хитрост признанията, които напразно се опитваше да изтръгне от Горо.
— Негре — каза той, — ние сме съгласни да ти дадем срок да помислиш. Но, ако утре вечер още не си взел решение и откажеш да направиш признания, ще увиснеш на въжето! Чуй добре думите ми!
Дон Виторио замълча и позвъни със златното звънче.
Веднага двама маскирани слуги влязоха в черната зала.
Великият инквизитор им даде заповед да отведат негъра в неговата килия и да му дадат разкошен обяд. — Занесете му също и вино, да пие колкото иска! — добави той.
Великият инквизитор се надяваше да поласкае така лакомството на негъра и да изтръгне чрез пиянство признанието, което изискваше от него. След това незабавно щеше да го обеси.
Горо бе отведен в килията си, където бе лежал дълги дни преди да бъде изправен пред бесилката.
Той разбираше хитростта на съдията. Знаеше, че не ще избегне смъртта. Обаче той лелееше надеждата, че ще протака разпита и ще забавя датата на екзекуцията си.
Забеляза, за своя голяма изненада, че тъмничарят не му слага веригите, тия тежки обръчи, които първия път така го измъчваха. Инквизиторите изглежда бяха счели тази мярка за безполезна.
Малко време след затварянето му, Горо видя пазача да се връща в килията му. Носеше му обяда, поръчан от дон Виторио.
После той се отдалечи отново и затвори след себе си високата и тежка врата на килията.
Служителят на Маринели се нахрани до насита с добра храна и се почувства по-закрепнал и по-бодър.
Щом се наобядва, Горо започна да размишлява, седнал върху сламата, която му служеше и за легло, и за маса.
Непрогледна тъмнина владееше в килията. Дневната светлина не проникваше през никакво отверстие.
Само две дупки, пробити в един ъгъл на стената, даваха възможност на малко пресен въздух да се примесва с вонящата атмосфера, която пълнеше стаята.
Той се ослуша. Никакъв шум не се чуваше в коридорите на килиите. Нощта покри с непроницаема тъмнина и мълчание палата на дожовете, криещ такива мистерии.
Обаче към полунощ шум от стъпки се разнесе пред вратата му. Лакеите влачеха насила един осъден и го водеха към Моста на въздишките.
Мисълта за Марино обзе духа му. Той размисли още веднъж за начина, по който би могъл да го уведоми за своята мисия.
Но не можеше да намери никакво разрешение на задачата, която го занимаваше.
Той не можеше да си послужи по начина, по който Бертучио бе постъпил. Не можеше да издълбае върху камъка имената на инквизиторите, не знаеше нито да чете, нито да пише.
От друга страна този надпис би останал завинаги далеч от Марино…
Кога би могъл незаконнороденият да влезе в палата и посети всички килии.
В този момент Горо чу отново да се приближават стъпки до килията му.
Няколко души говореха с нисък глас.
Негърът се ослуша и му се стори, че разпознава гласовете…
Скоро чу да се произнася една заповед и скърцане на ключове; видя светлинен лъч да се промъква под вратата му.
Ключалката изскърца пак, после вратата се отвори.
Дожесата влезе в килията на Горо.
До нея стоеше тъмничарят и една почетна дама, която носеше светилник.