Задочни репортажи за България

След разгрома на опозицията и ликвидирането на последните останки от демокрация комунистическата власт предприе истински унищожителен поход срещу българската и световната книжна съкровищница. Сега за враг бе обявено всичко, което можеше да се категоризира като буржоазно-капиталистическа култура и литература. Полуграмотни и интелектуално слепи партийни фанатици се хвърлиха да унищожават (или според техния израз „да прочистват“) най-напред българската литература. Всеки писател, поет, драматург, есеист, критик, който не попадаше в тесните рамки на „пролетарии от всички страни, съединявайте се“, всеки, който не бе свързан с бледата история на българските комунисти, нито пък някога бе декларирал вярност и любов към Съветския съюз, Червената армия и Сталин — бе подложен на истинска следователска проверка. Настъпи времето, когато единственият критерий беше основан на принципа: „Който не е с нас, е против нас!“ Така ние стигнахме до крайни нелепости, които мнозина от днешните партийни идеолози в България биха искали да забравят. Днес те със заекване наричат тези години на позорни деяния с оправдаващия израз „революционни увлечения“.

Първото „революционно увлечение“ беше посегателството срещу Иван Вазов. Той беше класиран като буржоазно-реакционен писател, стоял през по-голямата част от живота си на вредни великобългарски позиции. Особено се подчертаваше, че по време на Първата световна война Вазов бил на страната на реакцията, и т.н. На нас ни бе обяснено, че образът на Кандов в „Под игото“ бил злобна пародия на социалистите. Военновременните стихове на Вазов бяха наречени бунище на великобългарското патриотарство. А пеенето на изключително популярната „Покойници, вий в други полк минахте“ бе абсолютно забранено. Тъкмо тази атака срещу най-голямото име в българската литература, срещу единствения НАРОДЕН писател, който България притежаваше, ме кара да мисля, че зад нея са стояли някакви съветски съветници. Просто не искам да вярвам, че това умствено помрачение би могло да се появи в българска глава.

Следващата голяма национална фигура, която бе подложена на задгробно следствие, беше Пенчо Славейков, който бил внесъл в нашата литература заедно с д-р Кръстев духа на немската идеалистическа (реакционна) естетика и проповядвал „мракобесната“ идея на „изкуство за изкуството“. Старите броеве на списанието „Мисъл“, с които читалището се гордееше, заминаха за претопяване. Самият д-р Кръстев бе окачествяван едва ли не като най-черен реакционер. При това положение, естествено, Петко Тодоров не можеше да остане вън от аутодафето. Същевременно подивелите представители на социалистическия реализъм се втурнаха яростно срещу символистите. Бившите духовни братя на пребоядисалия се Людмил Стоянов бяха заличени от литературата. Един от чудните майстори на българския стих, Николай Лилиев, бе хвърлен в забвение. Същото последва Теодор Траянов, който въобще бе изхвърлен от учебниците. И Емануил Попдимитров. Иван Шишманов и Боян Пенев бяха определени като „буржоазни учени“. Симеон Радев беше обявен за чист враг, понеже мразел руснаците и „Строители на съвременна България“ беше също натикана в чувалите за претопяване. Най-забележителното списание, някога издавано в България — „Златорог“, бе анатемосано като орган на реакцията и също замина за книжната фабрика. 15 години по-късно писателят Цветан Ангелов ми каза веднъж, че заплатил огромна сума за всичките годишнини на списанието. Създателят на списанието Владимир Василев едва не бе разпънат на кръст заради естетическия му еретизъм. Но дори сравнително неутрални имена, като Константин Петканов, бяха изхвърлени от литературата тъкмо защото творбите им нямаха директно политическо съдържание. Да не говорим за чудесния Трифон Кунев, който бе ликвидиран и физически, защото си бе позволил да мисли като българин. Остри партийни критики бяха отправени срещу наследството на Йордан Йовков и това на Кирил Христов. Все пак Йовков не можеше да се изхвърли от учебниците, но поне трябваше да бъде разясняван в абсурдна политическа посока.