Слуга на Империята

Докато стане готова да се появи публично, беше наближило обед. Мара излезе от покоите си й видя, че събраният от Сарик ескорт я чака пред вратата. В неведение за прокламацията на императора, Кевин стоеше на обичайното си място до носилката й. Щом срещна сините му очи, Мара едва не избухна в плач.

Но след това суровата жилка на предците й надделя. Мара извлече от себе си всичко, на което бе обучена в храма, запуши дълбоко в себе си смут и чувства и си наложи да пристъпи напред, стъпка след стъпка, докато най-сетне стигна до носилката. Успя да кимне на Сарик да й помогне да седне и каза с чужд за самата нея глас:

— Тръгваме.

Не каза къде. Сарик вече се беше погрижил за тази подробност и Люджан знаеше къде отиват. Но необичайността на поведението й събуди подозрението на Кевин и той се обади:

— Закъде сме се запътили днес?

Мара не посмя да проговори. Сълзите напираха в очите й, затова тя бързо дръпна завеските. Люджан махна на носачите да вдигнат носилката и на почетната охрана да тръгне в марш от двора на градската къща. Сарик обаче погледна мидкемиеца с нещо, наподобяващо съжаление.

— Ще ми каже ли някой защо всички се държат, сякаш отиваме на погребение? — попита Кевин.

Отвърнаха му само празни цурански погледи и той се задоволи с впечатляващ низ от шеги.

Екстравагантността му във всеки друг момент щеше да подложи на сурово изпитание сдържаността на воините, но днес остроумията му попадаха в глухи уши. Нямаше и намек за усмивка, още по-малко за смях.

— Богове, какво сте оклюмали като ходещи трупове? — възкликна Кевин и след като никой не отговори, реши да млъкне.

Ескортът мина през най-оживените части на Кентосани и зави към брега на реката.

Напред се изпъваше висока палисада от широки дъски. Кевин рязко спря и само бойните рефлекси на воините зад него ги задържаха да не се блъснат в гърба му.

— Виждал съм такива места — заяви той. — Защо отиваме на робските пазари, Мара?

Без да кажат нито дума, воините на Акома го хванаха за китките.

Кевин се задърпа. Не разбираше какво става. Но воините го държаха здраво.

— Богове! — изкрещя Кевин невярващо. — Ти ме продаваш?

Викът му едва не разби сърцето на Мара. Тя дръпна рязко завеските на носилката и се вгледа в сините му очи, които горяха с невъобразима ярост.

— Защо? — извика Кевин с горчивина, която я съкруши. — Защо?!

Отвърна му Люджан, при това грубо, защото собственият му глас заплашваше да издаде чувство неуместно за воин, още по-малко за офицер с неговия ранг.

— Господарката не се разделя с тебе по своя воля, Кевин, а по заповед на императора!