Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
— Трудността е, че макар да бих предпочела да умра, вместо да те видя спечелил бялото и златното, ти си единственият, който може да държи трона. Лорд Тонмаргу не е човекът, който би могъл да се опълчи на Небесната светлина в собствения му дворец. Тъй че сме оставени с два избора: Военачалник, който е марионетка на императора… или ти.
Предпазлив, но не толкова суетен, че да преглътне всичко казано без подозрение, Тасайо помисли и каза:
— Щом един Военачалник марионетка е по-лоша съдба от смъртта, но в същото време желаеш унищожението ми, какво решение предлагаш?
— Мога да направя за теб това, което бих могла да предложа и на Фрасай от Тонмаргу: заповядам ли, достатъчно лордове ще те подкрепят, за да те поставят твърдо на трона на Военачалника.
В поредната пауза властваше вятърът. Тасайо стоеше неподвижен, перата на шлема му плющяха. Лицето му бе застинало в маска, ръцете му лежаха изваяни като от камък на дръжката на меча, а пламтящите му очи не се откъсваха от лицето на Мара.
— Да предположим за миг, че си права — каза той накрая. — Кажи ми обаче защо трябва да ме интересува това, след като мога да взема мантията на Военачалник без твоята помощ.
Отговорът последва, изпълнен с жлъч:
— На каква цена? Би ли превърнал империята в руини, за да вземеш трона? Ще спечелиш, не се съмнявам, защото макар малцина да биха подкрепили открито претенцията ти от любов към дома Минванаби, мнозина ще се противопоставят на нарушаването на традицията от Ичиндар, а и за да защитят личните си интереси. Тъй че в крайна сметка след една опустошителна война ще седнеш на белозлатния трон, ще ожениш сина си за една от многото дъщери на отишлия си Ичиндар и ще го направиш деветдесет и втория Небесна светлина. Тогава без проблем ще накараш новия император да утвърди избора ти. Но ще управляваш един съсипан народ. — Мара се помъчи да се овладее. Самата представа за цената на такова домогване до власт предизвикваше отвращение във всяка фибра на съществото й. — Такъв конфликт със сигурност ще те остави критично отслабен. Достатъчно дълбоки ли са резервите ти, за да се справиш с онези, които вероятно ще дебнат по границите ти след такова могъщо завоевание? По-малките домове ще налетят върху теб като рояци гладни насекоми.
За първи път Тасайо се поколеба. Надменно сдържан и дълбоко в душата си убеден, че е спечелил ключа към най-голямата слабост на Мара, той се обърна да огледа силите си. Под изпитателния му поглед изглеждаха безукорно, строени в редици по склона на хълма и готови да се отзоват на заповедите му на мига. Бяха гледка, която да вдъхне гордост у всеки командир. Славното знаме на Минванаби с редуващи се черни и оранжеви карета плющеше гордо на вятъра. Какво още видя Тасайо в нощта, загърнала армията му, само той знаеше. Накрая погледът му отново се извърна към Мара.
— Нека продължим с допускането, че предложението ти е правилно. Какво предлагаш в замяна да не взема сам това, което вече смятам за свое?
Мара потисна гнева си, който нямаше нищо общо с враждебността или с кръвната омраза, а се коренеше в личното й желание да съхрани живота на безброй хора.
— Преговарям с теб за Доброто на империята, Тасайо. Не съм без ресурси.
Даде знак и един невъоръжен слуга се приближи. Лордът на Минванаби не можеше да знае, че мъжът в простия халат е всъщност предрешеният Аракаси. С безпогрешно изиграна сервилност Началникът на шпионите разви вързопа, който носеше, и пусна една осолена човешка глава в краката на Тасайо.
— Би трябвало да познаеш лицето — каза Мара. — Това е главата на онзи, когото се опита да използваш, за да проникнеш в шпионската ми мрежа.
Тасайо зяпна стъписан.
— Ти! — възкликна с омраза. — Ти значи заповяда убийството в дома ми!? — Безумен блясък се появи в очите му. Обзета от внезапен трепет, Мара усети заплаха във въздуха. Вятърът развя халата й, задърпа изкусно събраната й коса и смрази потта по кожата й. Последва мълчание, но Мара знаеше в душата си, че у Тасайо е останала една най-тънка нишка разум, която да му напомня за клетвата му за примирие. Знаеше, че в този момент врагът й не желае нищо друго, освен да я хване за гърлото, но все пак се надяваше на мирен изход.
После, със също толкова плашеща рязкост, изражението на Тасайо се промени и той се усмихна доволно.
— Значи признаваш, че си убила собствения си агент?
Мара си наложи външно спокойствие. Вътрешно беше уплашена от стъписващата промяна у него и си даваше сметка, че си има работа с човек, който може да бъде преценен само като безумен. Кимна и отговори: