Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Бестесбулзибар се обърна към Авелин, а в очите му гореше смъртоносен пламък.
Подиумът се разлюля, дебела струя пара изригна през зейналата на пода дупка.
— Безумецо! — диво изкрещя демонът. — Безумецо! Какво направи?
— Не аз! — тихо отвърна монахът, макар че чудовището не можеше да го чуе. — Не аз!
Защото Авелин Десбрис вече знаеше какво трябва да стори, знаеше какво го очаква и бе готов да посрещне съдбата си.
Без капка страх, той окачи кесията си около дръжката на Буря, задържайки само слънчевия камък. В този миг внезапно осъзна, че онова, което бе сметнал за камък, чиято единствена цел е да укрепи острието на меча, всъщност е вид слънчев камък, който би могъл да се използва. Е, за него вече беше прекалено късно, така че той здраво улови оръжието и с все сила го метна над главата си.
Една от стените на залата се срути, магмените реки рукнаха още по-яростно, посипвайки огнени пръски из цялата стая.
Демонът изпищя и запрати мощна черна мълния срещу монаха, той обаче вече бе призовал силата на слънчевия камък и магията на Бестесбулзибар бе удавена, много преди да достигне целта си.
Скверното създание разпери крила и се издигна във въздуха, отчаяно търсейки изход, а когато не откри такъв, се нахвърли върху Авелин, решен да го накара да си плати, да измъчва, да убива.
Така и не можа да стигне до него — оглушителният тътен го повали на земята, надви сетивата му, изпи силата му. Унизен, Бестесбулзибар запълзя по пода — колкото се може по-надалеч от монаха, който се молеше, гордо изправен, облян от божествена светлина. Победен от Авелин Десбрис, демонът-дактил пълзеше към магмените реки.
Стотиците пурпурни пръстени се сляха в средата на стаята.
Айда, древната планина, експлодира.
Далеч в недрата на планината, мощният взрив запрати тримата приятели във въздуха. Елбраян се блъсна в стената на тунела, при което счупената му ръка пое цялата сила на удара. Нечовешка болка плъзна по тялото му и въпреки смелостта и желязната си воля, той не успя да избяга от лапите на безсъзнанието.
Макар и зашеметена, Пони продължаваше да стиска диаманта в десницата си, ала дори магическата светлина не можеше да се пребори с вдигналите се валма прах и скални отломки. Стискайки зъби, младата жена се изправи на крака, докато целият тунел се тресеше неудържимо. Някак си успя да се добере до Елбраян, повдигна го и го подпря на стената, после го прегърна здраво — ако смъртта наистина бе неизбежна, нека поне я посрещнеха заедно.
Дали бяха минали часове, или само няколко минути, тя не знаеше, ала ето че грохотът спря, а земята под краката й се успокои.
Облекчението на Пони трая съвсем кратко — докато не видя Брадуордън. От тях тримата, кентавърът несъмнено бе пострадал най-тежко. Притиснат до стената на коридора, с тяло, извито силно назад и ръце, разперени встрани, той придържаше най-огромния скален къс, който Пони някога бе виждала или си бе представяла. С голи ръце, самоотверженият Брадуордън удържаше цялата планина!
Младата жена внимателно пусна Елбраян и се втурна към кентавъра, викайки името му през сълзи. Докато тичаше, извади малахита с намерението да повдигне скалата и да освободи приятеля си от непосилния товар.
Не можа дори да я помръдне. Самият Авелин, да бе имал десетократно по-голям малахитен къс, пак не би успял да я помести. В този миг, за изненада на Пони, се появи Елбраян. Макар едва да се държеше на крака, той вклини Ястребокрилия между стената и скалата, в отчаян опит да облекчи поне донякъде товара на Брадуордън.
— Ах, момчето ми — изпъшка обреченият кентавър. — Хич и не се опитвай! Здравата ме е приклещила и няма да ме пусне жив!
Елбраян залитна и се облегна на стената, полузаслепен от болка и отчаяние.
— Брадуордън! — безпомощно простена Пони. — О, приятелю, ако не беше ти, цялата планина щеше да се стовари отгоре ни!
— И тя наистина ще се стовари, ако не се махнете оттук! — отвърна кентавърът. — Бягайте! Бягайте навън!
Ужасеното изражение на Пони бе единственият отговор, който приятелят й щеше да получи.
— Вървете! — изкрещя Брадуордън и усилието му коства няколко сантиметра — скалният блок се смъкна още по-ниско, притискайки още по-жестоко бездруго изкривеното му тяло. — Вървете — повтори кентавърът вече по-спокойно. — Не можете да преместите проклетата планина! Не оставяйте смъртта ми да иде нахалост! Умолявам ви!
Пони се обърна към Елбраян, ала той не можеше да й помогне — пелената на безсъзнанието отново се бе спуснала над него. Младата жена се взря в очите на кентавъра, ужасена от избора, пред който бе изправена. Та как можеше да го изостави? Как можеше да си тръгне и да го остави да умре?