Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Никой от четиримата не пострада, ала няколкото мига, които им трябваха, за да се съвземат, дадоха на демона достатъчно време да избяга.
— Как ли пък не! — изрева Авелин и се спусна след бързо отдалечаващия се звяр.
Миг по-късно Елбраян също беше на крака и се втурна след приятеля си, следван по петите от Пони и Брадуордън.
Минаха покрай няколко странични прохода, водени от Авелин, който се опитваше да не изпуска демона от поглед, готов да го посрещне, без капка страх, в случай че чудовището ги причакаше зад някой ъгъл.
Изкачиха някакви стълби, после се спуснаха по стръмния, тесен коридор, който започваше от другата им страна, докато най-сетне не се озоваха в дълъг, равен тунел, в чийто край видяха демона. По-бързият и подвижен Елбраян се опита да заобиколи Авелин и да се хвърли напред, той обаче беше прекалено погълнат от онова, което правеше, за да го забележи.
Монахът бе потънал напълно в глъбините на слънчевия камък, ала дори да не успееше отново да призове магията му, твърдо бе решен да се изправи срещу дактила, та дори да трябваше да се бие с голи ръце!
Коридорът се разширяваше плавно, досущ като горната половина на пясъчен часовник, и завършваше със стена, в която бе вдълбан висок свод. Отвъд него се простираше огромна стая, в която, осветени от оранжевото сияние на разтопена лава, се виждаха дебели колони.
Това бе тронната зала, разбра Авелин, съсредоточието на мощта и магията на демона-дактил. Този мисъл вля нови сили във вените му и той се втурна към портата, без страх от капани и от онова, което го очакваше от другата й страна. Макар и малко по-предпазлив, Елбраян го следваше почти по петите.
Седнал на обсидиановия си трон, демонът бе готов да ги посрещне. В мига, в който Авелин прекрачи прага на залата, в нея се изви вятър, който го блъсна в гърдите и затръшна масивните бронзови двери.
Елбраян също усети силния повей, видя и вратите, които неудържимо се затваряха, и се хвърли напред, протегнал десница, за да спре тежките крила.
Те обаче се захлопнаха върху нея, премазвайки плътта и трошейки костите. Мечът се изплъзна от внезапно омекналите пръсти на пазителя, натискът все повече се усилваше, заплашвайки да откъсне ръката му.
Брадуордън избута Пони встрани и се хвърли върху портата, ала дори неговата страховита сила успя да я помръдне съвсем малко, колкото Елбраян да освободи ръката си и да политне назад, зашеметен от болка. Кентавърът го улови, преди да е паднал, и направи няколко крачки назад. Бронзовите двери се затвориха със злокобен грохот, оставяйки Авелин сам с демона-дактил.
Или поне така си мислеше монахът. Бестесбулзибар бе насочил цялото си внимание към вратата, удържайки я с магията си срещу мощните атаки на упорития кентавър. Миг по-късно Авелин видя какво всъщност му е подготвило скверното създание — силен, хрущящ звук изпълни стаята и масивните каменни колони внезапно се размърдаха.
Монахът побърза да вдигне Буря от земята, макар отлично да знаеше, че не го бива кой знае колко с меча. Усети силата на камъка, вграден в дръжката на оръжието, ала това бе магия, предназначена, както смяташе той, да укрепи острието, и не можеше да му бъде от особена полза.
Двете най-близки колони разпериха ръце, строшиха каменните окови, които сковаваха краката им и пристъпиха напред. Надавайки неволен писък, Авелин отскочи встрани и вдигна меча, който внезапно му се стори смешно малък пред лицето на огромните чудовища. Те обаче бяха тръгнали не към него, а към вратата.
Монахът затаи дъх от ужас, че великаните ще съборят портата и ще се нахвърлят върху другарите му. За негово облекчение не се случи нищо такова, тъкмо напротив — двете чудовища затиснаха вратата със солидните си туловища, правейки всяко нахлуване отвън практически невъзможно. Това, че двама от противниците му като че ли нямаше да вземат участие в битката, не вдъхна кой знае какъв кураж на Авелин — все пак оставаха още осемнадесет обсидианови колони, които бързо се пробуждаха за живот, а и дактилът, подсигурил входа на тронната си зала, бе свободен да се разправи с едничкия проникнал в нея неприятел.
Зла усмивка разкриви устните на демона и гръмовният му глас огласи стаята:
— Унищожете го! — нареди той на слугите си и каменните чудовища до едно се насочиха към монаха, с изключение на двамината, които удържаха вратата.
Авелин не ги изпускаше от поглед, уверен, че ще съумее да ги задържи далеч от себе си — в крайна сметка, тромавите създания бяха доста по-бавни от него. Именно това се канеше да направи — да не им позволи да се приближат прекалено много, поне докато не успее да измисли каква магия да отприщи срещу демона. За негова изненада, Бестесбулзибар скочи от трона си и като прекоси високия подиум, се гмурна в магмената река и изчезна.