Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Монахът изръмжа от безсилен гняв и за миг се поколеба дали да не се обгради със защитата на серпентина и да последва дактила. Преди да реши каквото и да било обаче, установи, че има много по-належащ проблем — две от чудовищата се намираха опасно близо и вече протягаха огромните си ръце към него. Първата му мисъл бе да използва слънчевия камък, ала тъй като не бе сигурен, че той се е възстановил от усилието в коридора, предпочете да прибегне до графита. Мощна разклонена мълния изскочи от върха на камъка и двамата великани политнаха назад, а по телата им плъзнаха дълбоки пукнатини.
Авелин се шмугна между нападателите си, с лекота избягвайки непохватните ми опити да го уловят. Нещо повече, дори успя да забие Буря в тялото на единия, отсичайки парче от крака му. Не че това го успокои кой знае колко — за да убие едно от гигантските създания, щеше да му се наложи да го удари поне стотина пъти, а за да го повали — поне двайсетина на едно и също място в крака.
Не му оставаше нищо друго, освен да се впусне в зловеща игра на котка и мишка, в която котките бяха много и страховито огромни, а мишката — самият той. Изтича в другия край на стаята и запали голямо огнено кълбо, а когато установи, че от него няма особена полза, отново взе графита и освободи десетки изпепеляващи мълнии върху противниците си.
Само след няколко минути вече беше повалил трима от великаните, превръщайки ги в купчина дребни, черни камъчета, ала нямаше да може да продължи така още дълго; беше се задъхал, а и магическите му сили започваха да се изчерпват.
Трябваше да измисли нещо друго и то се оказа толкова лесно — в крайна сметка просто се покатери върху високия подиум… прекалено висок, за да могат тромавите създания да го последват отгоре.
Сега вече можеше да насочи цялото си внимание към вратата и да разчисти пътя на приятелите си.
Онова, което не знаеше, бе, че те отдавна не бяха от другата страна.
Елбраян с мъка успяваше да отблъсква вълните на безсъзнанието, докато се облягаше тежко на Пони, която държеше ранената му ръка далеч от тялото му, като много внимаваше да не я движи. Въпреки всичко, болката бе неописуема, заливаше го и при най-слабото помръдване, заслепяваше го и караше стомахът му да се обръща. През замъглени от агонията очи, младият мъж все пак видя как Брадуордън се мъчи да отвори вратата, ала макар да се хвърляше върху нея с цялата си тежест, кентавърът не я бе помръднал и на милиметър.
Чувство за пълна безпомощност обзе Елбраян. Беше дошъл чак дотук, а ето че в последния, най-важния момент трябваше да се откаже!
Призовавайки цялата си останала сила, той се отскубна от ръцете на Пони и направи две немощни крачки към Брадуордън.
— Удари я с някоя от онез’ мълнии — рече кентавърът на младата жена.
— Дадох камъка на Авелин — обясни тя и му показа ръцете си, в които държеше само къс малахит и искрящия диамант.
При тези думи решимостта на Брадуордън сякаш се изпари:
— Значи Авелин ще трябва да се изправи срещу демона сам. Както си знаеше от самото начало.
Елбраян се олюля и рухна на пода. Приятелите му се втурнаха към него. Пони положи главата му на скута си, а кентавърът посегна към превръзката си:
— Май трябва да му дадеш туй чудо.
Пони се замисли над предложението му, ала когато разхлаби червения плат, видя, че раната на Брадуордън още не е заздравяла — махнеше ли превръзката сега, кръвта щеше да рухне отново, изцеждайки и последните сили на приятеля й. Да, Елбраян също бе пострадал лошо, ала животът му не беше в опасност, а младата жена го познаваше достатъчно добре, за да знае колко много ще й се ядоса пазителят, ако разбере, че за да облекчи болката му, тя е рискувала живота на Брадуордън.
Пони поклати глава и сведе очи към Елбраян.
— Странични проходи — с мъка прошепна той.
Брадуордън хвърли безпомощен поглед към масивните бронзови двери и кимна:
— Май нямаме особен избор — съгласи се и пое напред, следван от Пони, която придържаше Елбраян, за да не падне.
Връщаха се по пътя, по който бяха дошли — кой знае, може би имаше и други коридори, водещи до тронната зала.
Надеждите им като че ли се оправдаха много скоро, когато чуха нечий глас — гласът на Авелин! — да проклина демона, а после да надава вик от болка. Тримата се втурнаха натам, дори Елбраян, получил неочакван прилив на сили при мисълта, че приятелят му е в беда, се отскубна от ръцете на Пони и се затича, използвайки Ястребокрилия като патерица — несигурно, с препъване, ала по-бързо, отколкото младата жена би могла да го води.