Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Елфическият меч се стрелна към сърцето на звяра, ала въпреки тренировките в манастира, Авелин не можеше да се мери с Теранен Динониел. Демонът се завъртя на една страна, така че острието само го одраска, после пристъпи напред с намерението да се възползва от пролуката в защитата на противника си и да го довърши.
Авелин обаче мислеше бързо и с все сила стовари юмрука си в гърдите му.
Преди да успее да се зарадва обаче, почувства как чудовището обвива пръсти около гърлото му и го повдига от земята. Опита се да го удари с Буря, ала Бестесбулзибар отлично познаваше силата на елфическите оръжия и нямаше никакво намерение да допуска опасния меч близо до себе си.
— Безумецо! — изрева демонът и стегна хватката си около врата на монаха, сякаш се канеше да го прекърши като сламка. — Нима наистина вярваш, че можеш да ме нараниш? Да нараниш мен, Бестесбулзибар, позналия безброй хилядолетия и врагове, десетки пъти, по-достойни от теб!
— Аз няма да се преклоня пред теб! — борейки се за въздух рече Авелин.
— Да се преклониш? — повтори Бестесбулзибар. — Кажи ми, че съм красив!
Изуменият поглед на монаха обходи ъгловатото му лице, огнените очи, острите бели зъби. И все пак, нещо в лъскавата кожа на чудовището, нещо в силните, издялани черти изведнъж му се стори толкова красиво, че Авелин почувства как го обзема непреодолимо желание да се преклони пред него и да признае великолепието му.
Ала не, тръсна глава той, това бе лъжа, изкушение, което целеше да го унижи и подчини на волята на демона.
— Няма да се преклоня пред теб! — гордо заяви той.
Разгневен, Бестесбулзибар го запрати в другия край на подиума и той се свлече на земята. Погледът му се замъгли, а в главата му нещо сякаш избухна. Опита се да стане, но не можа и отново рухна на земята, борейки се с мрака, който се опитваше да го погълне.
Понечи да извади слънчевия камък и да удави всичката магия в стаята, така, както бе сторил в коридора. Ала нима това щеше да му помогне? Та могъщият демон можеше да го убие с голи ръце!
Чудовището бавно се приближаваше към него.
Авелин затвори очи, а мислите му полетяха назад, към далечния Пиманиникуит и онези няколко часа, в които се бе почувствал по-близо до своя Бог откогато и да било. Отново видя благословения остров и водите, които го миеха, видя и горкия Тагрейн, който отчаяно тичаше към него, молейки за помощ…
… видя го как пада на земята, а после и себе си, коленичил до мъртвото тяло, обзет от ужас, който бързо бе отстъпил място на любопитство…
Авелин бръкна в другата си кесия, и извади огромния аметист, който пулсираше от енергията, заключена в глъбините му.
Демонът се поколеба, вперил поглед във внезапно засиялия камък.
— Какво е това?
Всъщност Авелин и сам не знаеше отговора на този въпрос. Захвърлил и болка, и страх, той се изправи на крака и се облегна на стената зад себе си.
Бестесбулзибар изръмжа и пристъпи към него.
Следвайки инстинкта си, с надеждата, че сам Бог му нашепва какво да прави, монахът хвърли аметиста във въздуха, а после и той, и демонът застинаха на местата си, когато камъкът не падна обратно, а се задържа над главите им, потръпвайки от магията, която го изпълваше.
Подчинявайки се на същия неосъзнат инстинкт, Авелин сграбчи Буря с две ръце и замахна в мига, в който чудовището посегна към аметиста.
Страховитото елфическо острие посече огромния камък и той се пръсна на безброй прашинки.
Бестесбулзибар премести слисан поглед от онова, което бе останало от аметиста, към монаха, сякаш искаше да попита какво става и отново Авелин нямаше отговор.
От вътрешността на облака прах, в който се бе превърнал гигантският камък, се разнесе ниско бръмчене, почти като ръмженето на разгневен хищник; едновременно с това, досущ като вълничка, зародила се в сърцето на езеро, от глъбините му се надигна пурпурен кръг, който бързо се разстилаше във всички посоки — мина през Авелин и Бестесбулзибар и продължи да се разширява, докато не се блъсна в каменните стени и не тръгна обратно, пресичайки сам себе си.
Удвоен, утроен, пурпурният пръстен бързо набираше мощ.
— Какво направи? — изкрещя демонът.
Въпреки че главата му се пръскаше от болка, Авелин стисна слънчевия камък и се опита да призове магията му, макар и сам да осъзнаваше колко слаба би била защитата му, сравнена с невижданата сила на аметиста.
Зловещото бръмчене изпълни стаята, толкова оглушително, че удави дори писъците на демона-дактил, който с ужас наблюдаваше как каменните му слуги се превръщат в прах, разгромени от мощните вибрации на преплитащите се пурпурни обръчи.