Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Рос отново се поколеба и си спомни, че Армстронг го инструктира да не се доверява твърде много на този човек. Въпреки това Розмънт, на когото вярваше, му беше казал, издъхвайки: „Можеш спокойно да се довериш на този дърт негодник. Пет пъти животът ми е бил в неговите ръце и нито веднъж не ме е предал. Върви при него, той ще ви измъкне…“
Абдула хан се усмихваше, но усмивката му беше жестока като очите му.
— Можете да ми се доверите — мисля, че нямате друг избор.
— Да. „Но не кой знае колко много“ — добави той наум. Ненавиждаше думата „доверие“, нейната цена бяха милиони жертви, загинали за свободата и спокойствието на всеки човек по земята.
— Трябваше да се обезвреди Сабалан. — И той му разказа какво беше станало там.
— Слава на Аллах! Ще съобщя на Уесън и Толбът.
— На кого?
— Няма значение. Ще ви придвижа на юг. Елате с мен, тук не е безопасно. Преследването е в разгара си, има обявена награда за „двама британски саботьори, врагове на исляма.“ Кои сте вие?
— Аз съм капитан Рос, а това е сержант Гуенг. Кои са преследвачите ни? Иранци? Или от Съветския съюз? Или ръководени от него?
— Руснаците все още не действат открито в моя Азербайджан, поне засега. — На устните на хана се появи странна усмивка. — Отвън е моята камионетка. Качвайте се бързо и лягайте на задната седалка. Ще ви скрия и когато опасността отмине, ще ви прехвърля в Техеран, но трябва да изпълнявате всичко, което ви наредя. Безпрекословно. Така беше преди два дни, но всичко се промени след пристигането на хората от Съветския съюз и хеликоптера. Когато луната се скри зад един облак, Рос потупа Гуенг по рамото. Ниският мъж потъна в овощната градина. Щом чу сигнала, че пътят е чист, той го последва. Притичваха на прибежки един след друг, докато стигнаха северното крило на голямата сграда. Нямаше пазачи, нито кучета, макар че Гуенг беше виждал няколко доберман-пинчера, вързани на синджири.
Лесно се изкатериха по балюстрадата и се озоваха на верандата на първия етаж. Гуенг вървеше напред. Притича под прозорците с кепенци до стълбището, което водеше до следващата веранда. Изчака на горната площадка, докато си поеме дъх. Рос го следваше. Гуенг посочи втория ред прозорци и извади ножа си, обаче Рос поклати глава и кимна към страничната врата, скрита в дълбока сянка. Опита се да я отвори и тя силно изскърца. Някакви нощни птици се обадиха в овощната градина. Двамата мъже се загледаха в мрака, очаквайки появата на патрул, но не се случи нищо. Изчакаха още малко за по-сигурно и Рос мина напред. Беше напрегнат, адреналинът нахлуваше в кръвта му.
Коридорът беше дълъг, с много врати и от двете страни, някои от прозорците гледаха на юг. Той спря пред втората врата и внимателно натисна дръжката. Вратата безшумно се отвори и Рос влезе, последван от Гуенг, който беше приготвил ножа и гранатата. Стаята приличаше на приемна — обзаведена със старомодни викториански мебели и две канапета, на пода имаше тежки килими и възглавници. От нея излизаха две врати. Като се молеше на Бога да е направил правилния избор, Рос отвори вратата, която беше по-близо до ъгъла на сградата и влезе. Пердетата бяха спуснати, но през една пролука проникваше лунна светлина и осветяваше леглото. Там спеше човекът, когото търсеха, но с него имаше и жена. Бяха завити с дебел юрган. Без да губят време, двамата застанаха от двете страни на спящите: Рос се зае с мъжа, а Гуенг — с жената. Едновременно запушиха устите им със смачканите на топка носни кърпички, за да не извикат.
— Ние сме свои, пилоте, не викай — пошепна Рос в ухото на Ерики, без да знае нито неговото, нито името на жената, знаеше само, че това е пилотът. Видя как внезапната уплаха от неочакваното събуждане премина в силен гняв и големите ръце на летеца се протегнаха да го стиснат за гушата. Успя да ги избегне и още по-силно притисна кърпата към устата на Ерики, като го държеше здраво.
— Ще ви пусна, пилоте, но не викайте. Ние сме приятели, англичани сме, английски войници. Ако сте се разбудили окончателно и ме разбирате, кимнете с глава. — Той изчака и повече усети, отколкото забеляза огромният човек да кима. Гледаше го в очите. А те таяха заплаха.
— Дръж й устата запушена, Гуенг, докато се оправя с този — прошепна на непалски, след това се обърна към Ерики: — Не се плашете, пилоте, ние сме приятели.
Спря да го натиска и отскочи, защото Ерики се хвърли към него, а след това се опита да докопа и Гуенг, но застина на място. Един лунен лъч се отразяваше от извития нож, опрян в гърдите на жената. Азадех гледаше с широко отворени ужасени очи.