Съдбовният кораб [bg]

Кенит стегна ръцете си, скръстени на гърдите му, и излъга.

— Мисля, че имаш склонност към полети на фантазията, моя морска лейди. Нищо повече. Може би се чувстваш отчасти виновна. Аз се коря за това, че заведох Уинтроу на Острова на Чуждите и той беше изложен на подобна опасност. Ти вероятно го чувстваш по-остро. Напоследък се държеше отчуждено с него. Знам, че застанах помежду ви. Извини ме, ако не съжалявам за това. Сега, изправена пред възможността да го изгубиш, оценяваш влиянието, което ти оказва. Чудиш се какво ще се случи с теб, ако той умре. Или си тръгне.

Кенит поклати глава и ѝ се усмихна накриво.

— Опасявам се, че все още не ми вярваш. Казах ти, че завинаги ще съм с теб, до края на дните си. И все пак ти продължаваш да го смяташ за единствения достоен за твой спътник. — Кенит замълча, след което се осмели на ход, чрез който да провери реакцията ѝ. — Мисля, че трябва да използваме това време, за да се подготвим за момента, в който Уинтроу ни напусне. Колкото и да сме привързани към него, и двамата знаем, че сърцето му не е тук, а в неговия манастир. Ще дойде време, когато, ако наистина го обичаме, ще трябва да го оставим да си върви. Не си ли съгласна?

Вивачия се обърна, за да се загледа над морето.

— Предполагам.

— Мое прекрасно водно цвете, защо не можеш да ми позволиш да заема мястото му?

— Кръвта е памет — тъжно каза Вивачия. — Двамата с Уинтроу споделяме и кръв, и спомени.

Въпреки че беше болезнено, тъй като всеки негов крайник крещеше, Кенит бавно се наведе към палубата ѝ. Постави дланта си върху кървавото петно, което все още запазваше очертанията на бедрото и крака му.

— Моята кръв — тихо каза той. — Аз лежах тук, докато кракът ми беше отделян от тялото ми. Кръвта ми попи в теб. Знам, че тогава ти сподели спомени и с мен.

— Така е. Както и когато умря. Но… — Тя се спря, след което се оплака: — Дори в безсъзнание, ти се скри от мен. Сподели само това, което избра да разкриеш, Кенит. Останалата част от теб е забулена в мистерия и сянка и отрича съществуването на тези спомени. — Тя поклати масивната си глава. — Обичам те, Кенит, но не те познавам. Не както се познаваме двамата с Уинтроу. Притежавам спомените на три поколения от семейната му линия. Неговата кръв също се е пропила в мен. Ние сме като две дървета, изникнали от един корен. — Тя внезапно пое дъх. — Не те познавам — повтори. — Ако те познавах истински, щях да разбера какво се случи, когато се върнахте от Острова на Чуждите. Сякаш самите ветрове и морето се подчиняваха на заповедите ти. Змия се поклони пред волята ти. Не разбирам как това е възможно и все пак бях негов свидетел. А ти не изглеждаш склонен да ми обясниш. — Запита го много тихо: — Как да дам доверието си на човек, който не се доверява на мен?