![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Глава трета
Уинтроу
Издяланата глава на фигурата гледаше право напред, докато пореше вълните. Вятърът зад гърба ѝ издуваше платната ѝ и я тласкаше напред. Носът ѝ прорязваше водата и предизвикваше почти постоянни бели пръски. Летящите капки се нижеха по бузите и черните къдрици на Вивачия.
Беше оставила Острова на Чуждите, а после и Бразделин, зад себе си. Сега се носеше на запад, далеч от открития океан, към криещия опасности пролив между Преград и остров Последни. Зад хребета от острови, сред относителната сигурност на Пиратските острови, се намираше закътаният Вътрешен проход.
Пиратският екипаж се движеше оживено сред такелажа ѝ, шест платна се издуваха на вятъра. Капитан Кенит хвана перилото на носа с дългите си пръсти и присви бледосините си очи. Пръските намокриха бялата риза и елегантния му сукнен жакет, но той не забеляза. Също като фигурата той гледаше напред с копнеж сякаш можеше да накара кораба да се движи по-бързо с волята си.
— Уинтроу се нуждае от лечител — внезапно настоя Вивачия и добави печално: — Трябваше да запазим хирурга от Мърморещ. Трябваше да го принудим да дойде с нас. — Тя скръсти ръце на гърдите си и ги обви плътно около себе си. Не погледна назад към Кенит, а се взираше над морето. Челюстта ѝ се стегна здраво.
Пиратският капитан вдиша дълбоко и изтри всякаква следа от раздразнение от гласа си.
— Познавам страховете ти. Но трябва да ги оставиш настрана. И от най-малкото селище ни делят дни. Докато стигнем до някое, Уинтроу или вече ще се оправя, или ще е мъртъв. Даваме най-доброто от себе си в грижите за него, корабе. Сега най-голямата му надежда са собствените му сили. — Със закъснение, той се опита да я утеши. Заговори по-нежно: — Знам, че се притесняваш за момчето. Аз съм също толкова притеснен, колкото и ти. Уповавай се на това, Вивачия. Той диша. Сърцето му бие. Поема вода, сетне я изпикава. Всичко това са признаци на човек, който ще живее. Виждал съм достатъчно ранени мъже, за да знам.
— Така твърдиш. — Думите ѝ бяха резки. — И аз те слушах. Сега те моля ти да ме послушаш. Нараняванията му не са нормални. Простират се по-надълбоко от болка или телесна повреда. Уинтроу не е там, Кенит. Въобще не мога да го почувствам. — Гласът ѝ започна да трепери. — Докато не го почувствам, не мога да му помогна. Не мога да му предложа утеха или сила. Безпомощна съм. Безполезна съм за него.
Кенит с усилие удържа нетърпението си. Зад него, Джола крещеше ядно на мъжете, като ги заплашваше, че ще смъкне кожата от ребрата им, ако не вложеха гърбовете си в работата. Само си пилее дъха, помисли си Кенит. Ако просто го направеше веднъж на един от тях, никога повече нямаше да му се налага да ги заплашва.
Капитанът скръсти ръце пред гърдите си и се опита да сдържи нрава си. Взискателността не беше курс, по който можеше да поеме с кораба. И все пак му беше трудно да обуздае раздразнението си. Притеснението за момчето вече го разяждаше като гангрена. Нуждаеше се от Уинтроу. Знаеше това. Когато мислеше за него, чувстваше почти мистично усещане за връзка. Момчето беше преплетено с късмета и със съдбата му да стане крал. Понякога изглеждаше сякаш Уинтроу беше по-млада, по-невинна версия на самия него, небелязана от суровостта на живота му. Когато мислеше за него по този начин, изпитваше странна нежност. Можеше да го предпази. Щеше да бъде за него ментор, какъвто той самият никога не бе имал. Но за да направи това, трябваше да бъде единственият покровител на момчето. Връзката между него и кораба беше двойна преграда за Кенит. Докато съществуваше, нито корабът, нито момчето щяха да са напълно негови.
Той каза твърдо на Вивачия:
— Знаеш, че момчето е на борда. Ти самата ни настигна и ни спаси. Видя го как бива качван на борда. Мислиш ли, че ще те излъжа и ще кажа, че е жив, ако не беше?
— Не — тежко отвърна тя. — Знам, че не би ме излъгал. Още повече вярвам, че ако беше умрял, щях да разбера. — Тя свирепо заклати глава и тежката ѝ коса полетя с отрицанието ѝ. — Бяхме толкова тясно свързани за толкова дълго. Не мога да ти опиша чувството да знам, че е на борда, и да не го усещам. Сякаш част от мен е била отсечена…