Измамата на Опал [bg] [ЛП]

— Ваканцията е след няколко седмици, можем да говорим тогава — каза той и използвайки забавяща тактика, продължи. — Ако трябва да бъда честен, не мога да се концентрирам сега. Не се чувствам много добре. Мислех, че може да имам хранително натравяне, но се оказва настинка за двадесет и четири часа. Тукашният доктор каза, че ще утре ще се оправя.

— Бедният Арти — каза меко Анджелин. — Може би трябва да те кача на самолета за вкъщи.

— Не, майко. Вече се чувствам по-добре. Наистина.

— Както кажеш. Знам, че настинките са неприятни, но е по-добре от доза хранително натравяне. Можеше да бъдеш на легло със седмици. Пий много вода и опитай да поспиш.

— Ще го направя, майко.

— Ще си бъдеш ли скоро вкъщи?

— Да. Кажи на баща ми, че съм се обаждал.

— Ще го направя, ако мога да го намеря. В салона е мисля, на бягащата пътека.

— Довиждане тогава.

— Чао, Арти, ще поговорим още, когато се върнеш — каза Анджелин с тих, леко тъжен и много далечен глас.

Артемис приключи разговора и веднага го пусна отново на компютъра си. Всеки път, когато говореше с майка си, се чувстваше виновен. Анджелин Фоул някак си разбуждаше съвестта му. Това беше относително ново развитие. Преди година може и да е чувствал щипка вина, когато лъжеше майка си, но сега дори малкият трик, който щеше да изиграе, щеше да преследва мислите му със седмици.

Артемис наблюдаваше измерването на звуковите вълни. Той се променяше, нямаше съмнение.

Това самосъмнение се засили през последните няколко месеца — откакто беше открил мистериозни огледални контактни лещи в собствените си очи една сутрин. Джулиет и Бътлър също носеха такива. Те се опитаха да разберат от къде идват лещите, но всичките контакти на Бътлър в тази област бяха казали, че Артемис сам е платил за тях.

Лещите си останаха мистерия. Както и чувствата на Артемис. На масата пред него лежеше „Феиния крадец“ на Ерве, придобивка, която го утвърди като най-добрия крадец на епохата. Статус, който желаеше от шестгодишна възраст. Но сега, когато амбицията буквално беше в хватката му, всичко, за което Артемис можеше да мисли, беше семейството му.

Сега ли е времето да се оттегля, мислеше си той. На възраст четиринадесет и три месеца, най-добрия крадец в света. В края на краищата, къде мога да отида оттук? Той пусна част от разговора отново: „Не се тревожи за нас, а за училището и приятелите си. Мисли какво наистина искаш да правиш. Използвай този голям мозък, за да направиш себе си и другите щастливи“.

Може би майка му беше права. Може би трябваше да използва талантите си, за да прави другите щастливи. Но в него имаше мрак. Твърда повърхност върху сърцето му, която нямаше да се задоволи с тихия живот. Може би имаше начини да направи другите щастливи, които само той можеше да постигне. Начини от далечната страна на закона. Отвъд тънката синя линя.

Артемис потърка очи. Не можеше да стигне до извод. Може би постоянното живеене вкъщи щеше да му помогне в решението. Най-добре да продължи с настоящата работа. Да спечели време и да установи автентичността на картината. Макар и да изпитваше лека вина за кражбата на картината, не беше достатъчно да го накара да я върне. Особено на господата Крейн и Спароу.