Пеперуда в леда [bg]

Искам да се махна. Само няколко стъпки и ще съм далеч от задушаващата ме навалица.

Но оставам. Заради Гарет. Приковавам поглед право напред и се абстрахирам от обстановката, като започвам да си представям как скоро ще подредя платото с деликатеси, как ще нарежа мезетата, кое сирене с кое ще върви…

— Тийгън — в гласа на Гарет се усеща напрежение.

Поглеждам го и осъзнавам, че стискам ръката му твърде силно и дланта ми е потна. Пускам го ужасена. Но той не пуска мен.

Едва когато вдигам поглед към лицето му, разбирам, че не аз, а той ме стиска толкова силно, и че е пребледнял.

Погледът му е спрял върху статуята на Рейчъл… и множеството катерещи се по нея деца.

— Хей! — обръщам гръб на тълпата и го прегръщам през кръста, но той не пуска ръката ми и дланта ми се оказва прикована към гърба. — Добре ли си?

Той кимва, но челюстта му продължава да е болезнено стисната.

— Глупав въпрос — промърморвам. — Разбира се, че не си. Да се махаме оттук.

— Не. Каза, че има още.

— Няма нужда да гледаме повече. Така или иначе искам да гледам само теб.

Това признание го кара да се обърне към мен.

Сякаш в огледалното отражение на слънчевите му очила за миг се мяркат призраците, които го преследват.

Пъхвам свободната си ръка под тениската му и докосвам голата кожа.

— Струва ми се, че имаш температура и пулсът ти е ускорен. А за човек с тен като твоя изглеждаш прекалено блед.

Около нас се разнася силен писклив детски смях и Гарет рязко потръпва.

— По дяволите! Да се махаме оттук! Опасявам се, че няма да е достатъчно да се махнем.

Неговият миг на слабост разклаща и малкото ми останала увереност. Отдръпваме се и спираме на ъгъла на улиците „Пайн“ и „Пайк“. Наоколо гъмжи от народ. Превръщаме се в остров насред морето от хора, които се движат във всички посоки.

— Да тръгваме към паркинга — предлагам аз.

Повече ми допада идеята да се приберем, отколкото да продължим.

Гарет се навежда към мен и ме прегръща силно. Долепя буза до моята.

— Трудно ми е… да гледам хора с деца. Особено когато не им обръщат внимание. Идва ми да ги сграбча и да им кажа да започнат да оценяват това, което имат, мамка му!

Тонът му е нисък и рязък.

— О, Гарет!

Искам да заплача, но не мога.

— А когато е обратното и те се радват на децата си, сякаш ми забиват нож в сърцето. И се чудя защо трябва да страдам така. С какво съм заслужил подобна болка?

Отпускам глава на гърдите му. Притискам го още по-силно към себе си. Де да можех да го избавя от болката…

Той усеща всичко толкова дълбоко. Знам го от работата му и от способността му да говори за мъката си.

— Толкова съжалявам…

Някакъв минувач с присмех ни подмята да си вземем стая.

Гарет го игнорира и ме прегръща толкова силно, че дори лекият полъх на вятъра не може да мине помежду ни. След няколко минути усещам как дишането му се нормализира.