Време на мъчения [bg]

След това, за негова изненада, го подложиха на тест с детектор на лъжата. Оказа се стандартна процедура, която щеше да се извършва веднъж годишно през целия период на пробация, но на Бърнел не му пукаше за това. Отговори честно на всички въпроси, въпреки че редуването на стандартни въпроси — за името му, за името на майка му — с такива, свързани с приписаните му престъпления, малко го смущаваше. Най-много го разстройваха онези, които се отнасяха до живота му преди ареста, защото му напомняха какво е изгубил. След теста имаше още един разговор с Атууд, при който отговорникът му се стори не толкова дружелюбен, колкото преди, но може би просто беше уморен.

Най-после го пуснаха да си върви. Атууд му каза да си даде малко време, преди да започне да си търси работа. Посъветва го да се опита да свикне с външния свят, да се разхожда, да се почувства на място в града. Бърнел кимна и обеща да опита. Нямаше никакво намерение да търси работа. Сигурен бе, че скоро ще умре, така че не виждаше смисъл.

След като нахрани птиците, Бърнел тръгна обратно към Старото пристанище. Беше твърде светло, твърде просторно. Купи си билет за единствения филм за пълнолетни в „Никълодиън“, само и само да поседи на тъмно, спокоен, че наоколо няма деца. В залата имаше само още четирима зрители и всичките бяха с по двайсет години по-възрастни от него. Филмът беше комедия, но Бърнел не се смя много. В интерес на истината, почти не забелязваше образите на екрана. Просто седеше там, на последния ред, и плачеше.