Шестата жертва [bg]

Глава 39

Почувствах се особено, едновременно исках Джо и не го исках.

Първо си помислих, че все още се тревожа за Мадисън и Паола, но после в съзнанието ми се открои срамът от появата ми в апартамента на Джо преди близо две седмици, когато имах такава необходимост да го видя, а едновременно с това — чувството, че присъствието ми там е неуместно.

Сега той лежеше до мен, ръката му беше отпусната върху корема ми.

— Какво има, Линдси?

Поклатих глава, че няма нищо, но Джо ме обърна към себе си, накара ме да погледна в дълбоките му сини очи.

— Изкарах ужасен ден — казах му.

— Разбира се — отговори ми той, — не се случва за първи път. Обаче това настроение е ново.

Усетих как сълзите бликват от очите ми. Стана ми неудобно. Не исках да изглеждам уязвима пред Джо. Поне не сега.

— Казвай, русокоске — подкани ме той.

Завъртях се към него и сложих длан на гърдите му, сгуших глава на врата му.

— Не мога повече, Джо.

— Знам, знам как се чувстваш. И аз искам да се преместя по-близо, но моментът не е подходящ.

Дъхът ми почти замря, като го чух да говори за сегашното положение с войната в Ирак, за изборите догодина, за взривовете в някои големи градове и съсредоточаването върху националната сигурност.

В някакъв момент престанах да слушам. Измъкнах се от леглото и си облякох халата.

— Ще се върнеш ли? — попита ме Джо.

— Дойдохме си на въпроса — отговорих аз. — Аз винаги се питам същото по отношение на теб.

Джо започна да протестира, но аз го прекъснах:

— Остави ме да довърша. — Седнах на ръба на леглото и казах: — С теб се чувствам колкото страхотно, толкова и ужасно, защото не мога да разчитам на теб, Джо. Прекалено съм възрастна за такива отношения тип „дявол от кутийката“.

— Линдс…

— Знаеш, че съм права. Не знам кога ще те видя, не знам дали, ако се обадя, ще отговориш на обаждането ми. Ту си тук, ту те няма, а аз се чувствам изоставена и страдам. Нямаме време да се отпуснем заедно, да сме нормални, да живеем. Все обсъждаме как ще се преместиш тук, но и двамата знаем, че е невъзможно.

— Линдси, кълна се.

— Не мога да чакам администрацията да се смени, войната да свърши. Разбираш ли?

Той се надигна, спусна крака на пода, а на лицето му беше изписано такова дълбоко чувство, че трябваше да се извърна, за да не го гледам.

— Обичам те, Линдси. Моля те, нека да не се караме. Трябва да си тръгна сутринта.