Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
— Сякаш помръдна — изведнъж възкликна развълнувано Кристофър.
Очертанията на канапа се размътиха. Кълбото започна да придобива нереален изглед. През него прозираше пода. После, за миг там се виждаше само някаква неясна сянка. Някакво смътно, но скрито от погледа присъствие.
— Никога не съм стигал толкова далеч — прошепна с напрегнат глас Кристофър. — Просто не съм успявал.
Бартън не отговори. Не откъсваше очи от мястото, където допреди миг беше канапът. Мислеше за желязната щанга. Мъчеше се да я повика. Настояваше, теглеше. Усещаше че е някъде близо, под покривалото на илюзията.
Някаква дълга сянка падна на пода. По-дълга от предишната. Доста по-дълга. Тя се залюля, след това взе да става плътна.
— Ето я! — извика Кристофър. — Приближава се!
Сякаш наистина се приближаваше. Бартън се напъна и пред очите му затанцуваха черни кръгове. Но желязната щанга придобиваше все по-резки очертания. Оцветяваше се, губеше прозрачност. Пламъкът на лампата започна да се отразява в нея. И после…
Желязната щанга се стовари на пода с яростно дрънчене.
Кристофър се хвърли напред и я вдигна. Той трепереше и бършеше сълзите си.
— Бартън, ти успя. Ти я върна обратно.
Бартън се отпусна изтощено.
— Да. Това е тя. Точно, както си я спомням.
Кристофър плъзна ръце по гладкия метал.
— Старата желязна щанга на Аарон Нортръп. Не съм я виждал от осемнайсет години. От онзи паметен ден. Аз не успях да я върна обратно. Ти го направи, Бартън.
— Просто си я спомних — отвърна дрезгаво Бартън. Той изтри чело с треперещи пръсти и едва тогава усети, че целия е плувнал в пот. Чувстваше се страшно отпаднал. — Може би я помня по-добре от теб. Та аз я държах в ръцете си. Винаги съм имал много добра памет.
— А и не си живял в града.
— Да. Разминах се с Промяната. Мен поне не можа да ме засегне.
Лицето на стареца грееше.
— Сега можем да продължим, Бартън. Нищо не може да ни спре. Целият град. Можем да го върнем обратно, малко по малко. Всичко, което си спомняме.
— Но аз не го познавам целия — промърмори Бартън. — Сигурно има места, които никога не съм виждал.
— Може би аз пък ще помня тях. А двамата заедно сигурно помним целия град.
— А може да намерим и още някой. Ще съставим точна карта на стария град. И по нея ще го реконструираме.
Кристофър остави желязната щанга.
— Ще направя и за теб един илюзо-преобразувател. Така и двамата ще имаме. По дяволите, мога да направя стотици — големи, малки, всякакви. Ако и двамата ги носим… — гласът му заглъхна. Лицето му внезапно помрачня.
— Какво има? — попита Бартън разтревожено. — Какво се е случило?
— Илюзо-преобразователят — Кристофър се подпря уморено на края на масата. Той вдигна уреда. — Забравил беше да си го сложиш.
Кристофър засили лампата.
— Значи не е от илюзо-преобразователя — проговори той след известно мълчание. Изглеждаше ужасно състарен и съкрушен, говореше едва едва. — През всичките тези години. Било е само измама.
— Не — прекъсна го Бартън. — Не е съвсем така.
— Но защо? — проплака безпомощно Кристофър. — Как успя да го направиш?
Бартън не го чу. Мислите му препускаха в бесен ритъм. Той се изправи внезапно.
— Трябва да открием — рече решително Бартън.
— Да — съгласи се Кристофър и направи усилие да се стегне. Погледна желязната щанга в ръцете си и след това я подаде на Бартън. — Заповядай.
— Какво?
— Твоя е, Бартън. Никога не ми е принадлежала. Заслужи я.
Бартън помисли и я пое.
— Добре. Ще я взема. Зная какво трябва да се направи. Чака ни страшно много работа. — Той започна да крачи безцелно напред назад из стаята, размахвайки щангата като боздуган. — Стига сме си губели времето тук. Да тръгваме.
— Да тръгваме ли?
— Трябва да се уверим, че ще можем да го направим. Имам предвид онова, голямото. — Бартън размаха нетърпеливо щангата. — Това тук е само началото. Чака ни цял един град.
Кристофър бавно кимна.
— Да. Работата ще е множко.
— Може и да не успеем — Бартън отвори вратата и отвън нахлу студеният нощен вятър. — Тръгвай.
— Къде отиваме?
Бартън беше вече навън.
— Ще направим един истински опит. Ще опитаме с нещо по-голямо. Нещо по-важно.
Кристофър забърза след него.
— Прав си. Майната му на илюзо-преобразователя. Важното е да успеем. Ако успееш да го направиш по твоя начин…
— С какво да започнем? — Бартън подтичваше нетърпеливо по тъмната улица, все още стиснал здраво щангата. — Трябва да знаем кое какво е било преди Промяната.