Градът на зверовете

Мауро Кариас беше между малцината авантюристи, успели да натрупат богатство в Амазонка. Хиляди и хиляди гаримпейрос проникваха пеша или с канута в джунглата и по реките, в търсене на златни мини и диамантени находища, пробивайки си път през тропическата растителност с мачете, изяждани от мравки, пиявици и комари. Мнозина умираха от малария, други — от куршуми, трети — от глад и самота; телата им гниеха в анонимни гробове или ставаха храна на животните.

Казваха, че Кариас започнал да трупа богатството си с кокошки: пускал ги в тропическата гора и после отварял гушите им с нож, за да прибере златните зрънца, които нещастниците поглъщали. Но това, както и хилядите други клюки за миналото на този човек, явно бе преувеличено, защото в действителност златото не беше посято като царевица в земята на Амазонка. Във всеки случай, на Кариас никога не му се бе налагало да рискува здравето си като нещастните гаримпейрос, защото имаше достатъчно връзки и нюх за бизнеса, умееше да командва и да внушава респект; това, което не получаваше с добро, взимаше със сила. Мнозина шушукаха зад гърба му, че бил престъпник, но никой не се осмеляваше да му го каже в лицето; не можеше да се докаже, че ръцете му са изцапани с кръв. На външен вид в него нямаше нищо заплашително или съмнително — беше симпатичен човек, спретнат, почернял, с ръце, за които се полагаха грижи, и с блестящо бели зъби, облечен с фини спортни дрехи. Говореше с мелодичен глас и гледаше право в очите, сякаш искаше да докаже с всяко изречение искреността си.

Предприемачът посрещна членовете на експедицията на Интернешънъл Джеографик в една от караваните, пригодена за салон с всички удобства, които не съществуваха в селото. Придружаваха го две млади и привлекателни жени, които сервираха питиетата и палеха пурите, но не казваха нито дума. Алекс реши, че не говорят английски. Сравни ги с Моргана — момичето, което му открадна раницата в Ню Йорк, защото се държаха също така нагло. Изчерви се при мисълта за Моргана и пак се запита, как можеше да прояви такава наивност и да се остави да бъде измамен по този начин. Те бяха единствените жени, които се виждаха в лагера, останалите бяха мъже, въоръжени до зъби. Домакинът им поднесе разкошна закуска от сирена, студени меса, морски деликатеси, плодове, сладоледи и други прелести, донесени от Каракас. За първи път, откакто бе излязло от страната си, американското момче яде с желание.

— Изглежда познаваш много добре този район, Сантос. Откога живееш тук? — попита Мауро Кариас водача.

— Открай време. Не бих могъл да живея на друго място — отвърна той.

— Казаха ми, че жена ти се е разболяла тук. Много съжалявам… Не се учудвам, твърде малко чужденци оцеляват в тази изолация и при този климат. А това момиче не ходи ли на училище? — и Кариас протегна ръка, за да докосне Надя, но Бороба му показа зъбите си.

— Няма за какво да ходя на училище. Знам да чета и да пиша — каза Надя надуто.

— Наистина нямаш нужда от нищо повече, хубавице — усмихна се Кариас.

— Надя познава също така природата, говори английски, испански, португалски и няколко индиански езика — добави бащата.