Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— О, здрасти — каза с благодарност той, щом Пърс седна край него.
— Можеш ли да ми кажеш кой номер е стаята на Анджелика? — попита Пърс.
— Чудна работа, че ме питаш за това — каза Бъсби. — Някой току-що спомена, че я видял да заминава с такси, с куфара си.
— Какво? — възкликна Пърс и скочи на крака. — Кога? Преди колко време?
— О, най-малко преди час — каза Боб Бъсби. — Но, да ти кажа, доколкото знам, тя никога не е имала стая. Аз лично не съм я разпределял, а и тя, струва ми се, не е плащала за такава. Аз всъщност не знам как е попаднала на тази конференция въобще. Тя май не е от никой университет.
Пърс се затича по автомобилната алея до мястото на общежитията, не защото се залъгваше с надежди да настигне таксито на Анджелика, а просто за да се разтовари от чувството на разочарование и отчаяние. Застана на портала и загледа безлюдния път. Луната се бе скрила зад облак. В далечината, зад насипа, прогърмя минаващ влак. Пърс побегна обратно по алеята и продължи да тича покрай двете общежития, около изкуственото езеро — по същия маршрут, по който бяха тичали с Морис Зап сутринта, докато стигна до най-високата точка, откъдето се разкриваше панорамната гледка към града и университета. Жълтеникава светлина от милион улични лампи обагряше небето и затъмняваше блясъка на звездите. Едва доловим шум от уличното движение, което никога не спираше — ни денем, ни нощем — да трополи по бетонните магистрали, вибрираше в нощния въздух.
— Анджелика! — извика той безутешно към безразличния град. — Анджелика! Къде си?
2
В същото време Морис прекарваше една спокойна вечер tete-a-tete с Хилари Суолоу. Филип беше в Мартино Хол, давайки своя принос в средновековния банкет. Двете по-големи деца на Суолоу бяха далеч от дома, в колеж, а най-малкият — Матю, беше излязъл да репетира с училищната рок-група, в която свиреше на ритъм-китара.
— Знаеш ли — въздъхна Хилари, щом външната врата се захлопна зад него. — Шестите класове в неговото училище имат четири рок-групи и нито един кръжок за дискусии. Но ти сигурно ще одобриш, Морис, спомням си, че харесваше тази ужасна музика.
— Не и пънка, Хилари, по който, струва ми се, се увлича твоят син.
— На мен всичко ми звучи еднакво — каза тя.
Те вечеряха в кухнята, която бе разширена и отново обзаведена след последното му идване със скъпи шкафове, фурнирани с тиково дърво, вградена печка на две нива и корково покритие на пода. Хилари беше приготвила пикантни пържоли с тиквички и пресни картофки, следвани от нейния разкошен плодов пудинг, в който отдолу имаше желиран компот, просмукал се леко в дебелия слой с пухкава восъчножълта консистенция, глазиран, разпукнат и златистокафяв отгоре.
— Хилари, ти готвиш дори по-добре от преди десет години, а това значи много — заяви искрено Морис, като довършваше второ парче пудинг.
Тя постави зряло сирене „Бри“ в средата на масата.
— Храната е едно от малкото ми останали удоволствия, за съжаление — каза тя. — С печални последствия за фигурата ми, както виждаш. Налей си вино.
Беше втората им бутилка.
— Ти си в чудесна форма, Хилари — каза Морис, но в действителност тя не беше. Тежката й пазва се нуждаеше от поддръжката на добър старомоден сутиен, около талията й имаше дебели гънки плът, също и около ханша й. Косата й, кестенява и загубила блясък, беше опъната назад в кок, което ни най-малко не спомагаше да се скрият или смекчат дълбоките и по-плитки бръчици и напуканите кръвоносни съдове по кожата на лицето й.
— Ти трябва да се захванеш с джогинг — каза той.
Хилари изсумтя презрително.
— Матю казва, че когато бягам, приличам на паникьосан желиран крем.
— Матю трябва да се засрами от себе си.
— Това е проблемът, като живееш с двама мъже. Те се съюзяват срещу теб. Бях по-добре, когато Аманда живееше у нас. А как е твоето семейство, Морис? Какво правите понастоящем?
— Ами близнаците отиват в колеж тази есен. Аз, разбира се, ще трябва да плащам обучението им, макар че Дезире е богата като Крез от хонорари. Бесен съм, но нейните адвокати ме поставят в неизгодна позиция, което тя винаги е искала.
— Какво прави Дезире?
— Опитва се да довърши втората си книга, мисля. Минаха пет години от първата й, така че по всичко изглежда е блокирала здраво. Така й се пада, като се опитва да изцеди и последния цент от мене.
— Аз четох романа й, как се казваше?
— „Трудни дни“. Хубаво заглавие, а? Бракът е един дълъг период на мъчение. Продала е милион и половина бройки. Какво мислиш за това?