Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Можеше ли човек да притежава нещо по-красиво от тази тъмна обедна маса с ярките нежни многолистни рози, рубинените чаши и старинните сребърни прибори; можеше ли човек да притежава нещо по-прекрасно от жената, седнала пред тях? Признателността не беше форсайтовска добродетел; изпълнени със здравомислие и увлечени в надпревара, те нямаха време за признателност; затова Соумс изпитваше само едно почти болезнено ожесточение, че не притежава тази жена така, както има право, че не може да протегне към нея ръка както към розата, да откъсне листата й едно подир друго, да вдъхне най-съкровените тайни на сърцето й.
От другите си притежания, от своите сбирки, сребро, картини, къщи, влогове той изпитваше тайно, съкровено чувство; от нея не получаваше нищо.
Във въздуха на неговия дом витаеше зловещо предзнаменование. Деловият му нрав отричаше тайнственото предупреждение, че тя не е била създадена за него. Той се бе оженил за тази жена, завладял я бе, направил я бе своя собственост и намираше, че е противно на най-висшия закон — закона за владението — да не може да притежава тялото й, ако изобщо притежаваше и него, нещо, в което започваше да се съмнява. Ако някой го запиташе дали желае да притежава душата й, въпросът би му се сторил смешен и сантиментален. Но желаеше, а предзнаменованието казваше, че няма никога да я получи.
Айрин беше винаги мълчалива, безстрастна, изтънчено враждебна; сякаш се страхуваше да не би с някоя дума, движение или знак да му даде повод да мисли, че го обича и той се питаше: „Вечно ли ще бъде така?“
Като у повечето читатели на романи от неговото поколение (а Соумс много четеше романи), литературата бе изопачила представата му за живота; и той беше убеден, че любовта е само въпрос на време. Съпругът винаги спечелва последен любовта на жена си. Дори в случаите — той обичаше тоя вид книги, — които свършваха трагично, жената умираше винаги с трогателно разкаяние на устни, или, ако умираше съпругът — пренеприятна мисъл! — хвърляше се върху мъртвеца, обзета от безутешни угризения.
Той водеше често Айрин на театър, като избираше подсъзнателно модерни пиеси са социална тематика, със семейни драми от съвременното общество, за щастие различни от съпружеските драми в действителния живот. Откри, че те винаги завършват по същия начин, дори когато на сцената имаше любовник. Докато траеше представлението, Соумс често съчувстваше на любовника; но на връщане във файтона разбираше, че това не е редно и се съгласяваше с края на пиесата. Тъкмо по това време беше на мода особен тип съпруг, строг, малко грубоват, но крайно здравомислещ съпруг, който побеждаваше в края на пиесата; тази особа не беше симпатична на Соумс и ако не беше собственото му положение, би изразил неприязънта си. Но така ясно съзнаваше от какво жизнено значение е за него да победи, да бъде дори „строг“ съпруг, че никога не издаде своята неприязън, породена може би, по превратните пътища на съдбата, от потайните заложби на грубост у самия него.
Но мълчанието на Айрин тази вечер беше наистина необикновено. Никога до сега не беше виждал такова изражение на лицето й. И тъй като човек се тревожи винаги от необичайното, Соумс се разтревожи. Изяде десерта си и отпрати прислужницата, която прибираше трохите със сребърна метличка. Когато момичето излезе от стаята, той си наля чаша вино и запита:
— Идва ли някой днес следобед?
— Джун.
— Какво искаше? — За Форсайтови беше неоспоримо правило, че хората отиват някъде само за да искат нещо. — Навярно да разговаря за възлюбления си?
Айрин не отговори.
— Струва ми се — продължи Соумс, — че тя е по-мила с него, отколкото той с нея. Все върви подире му.
Очите на Айрин го накараха да се почувства неудобно.
— Не е редно да казваш такова нещо! — извика тя.
— Защо? Всеки вижда, че е така.
— Никой не вижда. А пък ако вижда, некрасиво е да го казва.
Самолюбието на Соумс не издържа.
— Чудесна съпруга си! — каза той. Но тайно се учудваше от възбудата в отговора й: това не й беше присъщо. — Ти си си загубила ума по Джун! Едно мога да ти кажа: след като помъкна подире си Пирата, тя не дава вече пет пари за тебе. Скоро ще го разбереш. Но няма да я виждаш вече толкова често — ще се преместим да живеем извън града.
Доволен беше, че съобщи новината под прикритието на тоя изблик от раздразнение. Очакваше проява на смущение и изненада; мълчанието, с което бе посрещнато изказването му, го разтревожи.
— Изглежда, че това не те интересува — бе принуден да добави той.
— Знаех вече.
Той я погледна остро.
— Кой ти каза?
— Джун.