Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » София преди 50 години
София преди 50 години - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

София преди 50 години

Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:

Ония, за които керванът на годините е превалил „над цветния хълм на младостта“, за които „напред се погледът не вглежда“, обичат често да се вглъбяват в миналото, да поплуват в тихите води на спомените, защото те са винаги успокоителни и никога не отравят с разочарования. Не че в миналото не е имало тегло и неволи — те са наши спътници от люлката до гроба. Но младините не чувствуват остро жилото на отровата им, а побелялата възраст, която вижда всичко ретроспективно, ги оставя в сянка, дори ги изличава: изпъква само светлината и радостта и безкритичната вяра в „доброто старо време“.
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
1 ... 27 28 29 30 31 32 33 34 35 ... 56
Перейти на страницу:

Някои по-стари обичаха да пеят:

От де да начена, о любезна моя, Да ти изприкажа с някоя леснина Какви мъки тегля, как за тебе чезня, Как линея, вехна в млада младина. Пет години стана, откакто захвана Люто да ме мъчи твоята любов. Тя ме обори, рана ми отвори. Без севда от теб на смърт съм готов.

Ще свърша, като дам текста на песента на Сирачето. Имах една сантиментална братовчедка — стара мома, която не можеше да пее тази песен, даже да я слуша, без да пролее сълзи.

Ето и песента:

След пир разкошен с мисли аз засмени По тъмно връщах се дома. В калта на улицата на колене Зърнах мома седи сама. Изнемощяла, бледа, с парцали Увита, като ме съзря, Заплака жално и ръце си мали За милостиня тя простря. Хвърлих в престилката и една монета И развълнуван от тъга: Иди, казах, при майка си, тя клета С плач може би чака те сега. Видях на бузата и суха бледна Усмивка тъжна заигра И, като погледна жално към небето, Прошепна: майка ми, умря. Умря и тръпнат ми от студ месата И глад ме мъчи всякой ден Сираче клето съм и никой на земята Не мисли, не милей за мен.

Всички тези песни имат доста приятни мелодии. Авторите на мелодиите са анонимни композитори, но българи. Ни една мелодия не е взета от чужбина и именно затова те са ценни. Това са първите може би не много сполучливи опити, които откриха пътя от нашата безмензурна29 стара песен към новата модерна музика.

И днес още парижкото Радио има в програмата си два пъти в седмицата половин час, през който предава „Les vieux succes“ или стари песни, които навремето са имали успех. Парижани с удоволствие слушат тоя час и припяват ония песни, които са слушали от своите майки и баби, или стари серенади, които им са били пети под балкона от техни обожатели.

Един от бившите директори на нашето Радио, комуто бях говорил на тази тема, бе възприел тази идея и беше обещал да постави в програмата поне два пъти в месеца час за „Стари песни, които са имали успех“, но след дълги отлагания идеята се забрави и не можа да се реализира.

Когато срещна в някое заведение стария цигулар Доротей, аз непременно го карам да ми свири тези стари песни и чувствам как всички около мен с радост ги слушат и си спомнят за младини. А аз си мисля: Днес още Доротей е жив и помни мелодиите, но Доротей е смъртен, ако и да му пожелаваме още дълги години живот, все един ден ще свърши. Ще умрат и малцината други, които пеят още тия песни и заедно с тях ще изчезнат и самите песни и едва ли някой ще може да ги възстанови. Аз не вярвам да са нотирани някои от тях.

И пак съм принуден да повторя това, що вече казах: старото трябва да отстъпи място на новото, но преди старото да изчезне, нека го фотографираме, да го опишем, да го нотираме и го вложим в нашите архиви. То ще ни потрябва, ако не нам, то непременно на идващите поколения.

Първият автомобил в София или „файтонът без коне“

Ще ми разреши ли читателят да напиша една малка хроника от него време?

В София се появи първият велосипед, каран от Митович. Това беше едно голямо колело, може би с 2 метра диаметър, което пазеше равновесието си благодарение на прикрепено зад него, друго по-малко колело с около 30 сантиметра диаметър. Върху дъгообразния лост, който съединяваше двете различни колела, имаше примитивно седалище. За да се седне на него, трябваше да се скочи на високо. Велосипедистът стърчеше, като че ли е покачен на някаква кула. Колелата бяха с твърда червена гума, а бързината, с която те се движеха, беше много малка. Паданията обаче бяха чести. Скоро дойдоха велосипедите с еднакви колела, които наводниха София, та велосипедът на Митович стана комичен, и го бракуваха.

Едва софиянци свикнаха с велосипедите, ето че им се готвеше нова изненада.

Една сутрин софиянци се запитваха:

— Видя ли файтона без кони?

— Как без кони?

— Е така, без кони върви. Дяволо го кара отизнетре.

Един столичен търговец, не мога да си спомня името му, беше докарал в София първия автомобил. Беше 1896 година. Едно червено високо купе, покачено на високо шаси с колела колкото колелата на днешните файтони, гумите от твърд каучук, без пневматици, моторът под седалището на шофьора, без предната част, без днешния радиатор, воланът отвесен, а самият кръг наподобява масичка.

Каза се, че тази кола без коне ще замести обикновените файтони. Това внесе безпокойствие между файтонджиите, които веднага се замислиха как трябва да действуват срещу тая опасност, която би могла да им отнеме хляба. Някои по-екзалтирани се опитаха да нападнат и унищожат „гяволската кола“, както те я бяха кръстили. Излишна беше тяхната тревога!

вернуться

29

Безмензурна — от мензу̀ра „мярка“; навярно авторът има предвид неравноделния такт на българската народна песен.

1 ... 27 28 29 30 31 32 33 34 35 ... 56
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)