Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
— Знам, че ще станеш голяма звезда — каза тя. — Твой ред е. Ще те обожават, скъпи.
Прегърна го и каза:
— Кога ще тръгваме и какво да облека на премиерата на младия гений-комик?
Тоби поклати съжалително глава.
— Бих искал да ще взема с мен, Алис. Лошото е, че ще работя през нощта, а през деня ще репетирам новия материал.
Тя се опита да прикрие разочарованието си.
— Разбирам — притисна го още по-силно. — Колко време ще те няма?
— Не знам още. Виждаш ли, това е някакъв открит договор.
Алис почувства някаква тревога, но усети, че се държи глупаво.
— Обаждай се, когато можеш — каза тя.
Тоби я целуна и излезе с танцова стъпка през вратата.
Лас Вегас сякаш бе създаден единствено за удоволствие на Тоби Темпъл. Почувства го в мига, в който влезе в града. Той бе зареден с енергия, пулсираща в резонанс със силата, изгаряща Тоби отвътре. Летя заедно с О’Ханлън и Рейнгър. Когато кацнаха на летището, там ги чакаше лимузина от хотел „Оазис“. Тоби усети за първи път вкуса на града, който скоро щеше да бъде негов. С удоволствие се отпусна в огромната черна кола, а шофьорът го попита:
— Как мина полетът, господин Темпъл?
„Малките хора са винаги тези, които подушват успеха, преди действително да се появи“ помисли си Тоби.
— Обичайната скука — отвърна безгрижно.
Видя как О’Ханлън и Рейнгър си размениха бързи усмивки и им се ухили насреща. Чувстваше ги много близки. Бяха един екип. Най-добрият дяволски екип в шоу бизнеса.
„Оазис“ бе вън от бляскавата алея. Доста далеч от по-известните хотели. Когато лимузината наближи, Тоби видя, че той не е така голям и лъскав като „Фламинго“ или „Тъндърбърд“, но с нещо бе по-добър, много по-добър. Имаше гигантски светещ надпис над входа:
Името на Тоби бе изписано с огромни букви, които изглеждаха сто стъпки високи. Нито един надпис не бе по-красив от този в целия проклет свят.
— Виж само! — каза възхитен.
О’Ханлън погледна надписа и каза:
— Я виж ти, Лили Уолъс! — и се разсмя. — Не се безпокой, Тоби. След премиерата ще бъдеш отгоре й.
Тоби бе посрещнат и лично изпратен до апартамента за него от Паркър, управителя на „Оазис“, човек на средна възраст с пожълтяло лице. През целия път повтаряше:
— Не мога да ви кажа какво удоволствие за нас е, че сте тук, господин Темпъл. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, само ми позвънете.
Тоби усещаше, че това посрещане е за Клифтън Лоурънс. За първи път знаменитият агент договаряше клиент за този хотел. Управителят се надяваше, че може по-късно да получи някоя от големите звезди на Лоурънс.
Апартаментът бе огромен. Състоеше се от три спални, хол, кухня, бар и тераса. На масата в хола стояха бутилки отбрани питиета, цветя и огромна купа с пресни плодове и сирена, подарък от управата.
— Надявам се, че това е задоволително, господин Темпъл? — каза Паркър.
Тоби се огледа и помисли за всички малки мръсни, бъкащи от хлебарки и дървеници хотелчета, в които бе живял.
— Да. Добре е.
— Господин Ландри се обади преди час. Наредих да разчистят Огледалната стая за репетициите ви в три часа.
— Благодаря.
— Пак ви казвам, ако нещо ви потрябва… — повтори управителят и излезе.
Тоби поглъщаше обстановката. Щеше да живее в такива места до края на живота си. Щеше да има всичко — курви, пари, аплодисменти. Най-вече аплодисменти. Хората щяха да седят там, да се смеят, да го поздравяват и да го обичат. Това беше неговата храна и питие. Нямаше нужда от нищо друго.
Дик Ландри беше в средата на трийсетте си години. Слаб, висок оплешивяващ мъж с дълги, стройни крака. Започна като циганин на Бродуей и от статист стана първи танцьор, после хореограф и накрая режисьор. Ландри имаше нюх и усет за това какво искаше публиката. Не можеше да превърне лош номер в добър, но можеше да го направи да изглежда добър, а от добър номер можеше да направи сензация. Преди десетина дни не беше и чувал за Тоби Темпъл, но се съгласи да прекъсне претоварената си програма само защото Клифтън Лоурънс го бе помолил. А Клифтън бе този, който даде първия старт на Ландри.
Петнайсет минути след срещата с Тоби, Дик Ландри бе убеден, че работи с талант. Слушаше монолога на Тоби и от време на време се улавяше да се смее високо — нещо, което рядко му се случваше. Не беше заради вицовете, а от хитрия начин, по който Тоби ги разправяше. Бе толкова патетично искрен, че ти разбиваше сърцето. Беше миличкото Малко Пиленце, ужасено, че небето може да падне върху главата му. Искаше ти се да изтичаш, да го прегърнеш и да му кажеш, че всичко е наред.