Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
Очите ми потърсиха Агрипа, който се спотайваше в ъгъла, но добрият доктор беше извърнал лице. Погледът ми обиколи обзаведената в италиански стил стая — черно-бели плочи на пода и светла ламперия по стените. Над нея бяха окачени гоблени, а таванските греди бяха обвити с плат в същия цвят. Коленете вече ме боляха и аз отправих молитва към Бог кучият му син да ни позволи да седнем на пейката зад нас. Звярът обаче беше изпаднал в едно от своите велики държавнически настроения, обмисляше стратегии и кроеше интриги. Погледът ми беше привлечен от един паяк, който пробяга по пода. Забелязах леката усмивка на кардинала и си спомних за онази приказка, в която се казва, че паяците винаги го следват.
(Никак не се шегувам — Хамптън Корт гъмжеше от паяци, докато Уолси го стопанисваше.)
— Можете да седнете — промърмори Хенри.
Двамата с Бенджамин въздъхнахме с облекчение, станахме от твърдия под и седнахме като двама ученици пред своя учител. Хенри ме наблюдаваше, присвил очи и потривайки брадичката си.
— Видя ли реликвата, Шалот?
— Да, ваше величество.
— Карл V си я иска обратно — рече кисело кралят.
— Какво желае императорът — отвърнах окуражен — и какво ще получи, са две различни неща, ваше величество.
Поласкан, Звяра заразмахва пръст насреща ми.
— Умник си ти, Роджър. Жалко само — каза той без следа от предишното добро настроение, — че двамата с Баркли не успяхте да сложите копието в ковчежето.
— Ваше величество, ваше величество! — намеси Уолси, за да успокои страстите. — Вината не е на сър Хюбърт. Граф Теодосий е действал ловко, а пък клетият Шалот е трябвало да се оправя с лъжливите обвинения срещу него.
Хенри изръмжа.
— Искам си реликвата — заяви той. — Тя си е моя. Принадлежи на Англия още от времето на Алфред. Нека императорът задържи копието. След време, когато вече няма да ми е нужен, ще му кажа истината. Искам си реликвата. Искам да я завещая на… — кралят се запъна. — На моя…
— На вашия син?
О, Боже, ела ни на помощ! Защо ли ми беше да се меся! Бенджамин насмалко да падне от пейката. Уолси покри лице с ръка. Агрипа потъна още по-надълбоко в сенките. Дори паякът се устреми към ламперията. Бях споменал единственото нещо, за което човек не трябваше да си отваря устата в двора на Хенри. След вече шестнайсет години на трона едрококалестият Хенри все още нямаше син, който да го наследи, и постоянно се измъчваше от мисълта какво ще стане след смъртта му. Този път обаче Хенри не избухна, ами ми се усмихна благо и от очите му се зарониха сълзи.
— Да, Шалот, на моя син — още малко и да захлипа. — Един малък Хенри, който да наследи татко си. Защо, Шалот? Защо Бог не ми праща син? Не му ли служа добре?
Кимнах благоразумно. Не беше моментът да споменавам за пиянството и разврата, в които тънеше.
— Ако задържите реликвата — обадих се прибързано, — може пък Господ да изпълни молбата ви.
Настроението на Звяра се промени на мига. Изтри сълзите от лицето си, изправи се и тръгна към мен. Сграбчи ме за косата, изви главата ми назад и завря лицето си толкова близо до моето, че усетих гнилия дъх на почернелите му зъби.
Хенри винаги беше окъпан в парфюм. Ако устата му не вонеше, то гноясалата язва на крака му неизменно вършеше тази работа.
— Държавата на Карл Велики! — изсъска Хенри. — Държавата на Карл Велики! Ти ще ми я върнеш, нали, Роджър, момчето ми?
Той пое дълбоко дъх.
— Помилвах те, но не сме приключили с въпроса — не спираше съскането му. — След няколко седмици капитан Бънсел ще поеме към западното крайбрежие на Африка с кораба ми „Пепъркорн“ и набира екипаж. Не ми ли върнеш реликвата, отплаваш с „Пепъркорн“, момчето ми!
Хенри се върна на трона си и се разположи в него, изпаднал в мрачно настроение.
— Граф Егремонт чака отвън — кротко се намеси Уолси. — С него е и сър Томас Кемп.