Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
— Оставете ме да умра! — простенах.
Не исках да изям още някой и друг пестник в лицето за сбогом.
— Спри! — кресна пазачът.
— Освободете този мъж! — извика друг глас.
Присвих очи. Двамата други мъже бяха моят господар и доктор Агрипа.
— Освободете го! — повтори Агрипа, приближавайки каруцата. — Нося документ за помилване от самия крал.
Това дойде в повече на стария Шалот. Проснах се в несвяст. Опомних се върху чисти чаршафи в стая над кръчмата „Цветът на лилията“, точно срещу църквата „Гроб Господен“. От едната страна на леглото седеше Агрипа, а от другата ми се усмихваше господарят ми, чието лице беше по-мургаво от всякога.
— Добре дошли — промълвих. — Простете ми.
Бенджамин само се надвеси над мен и поднесе чаша с вино към устните ми.
— Пий, Роджър — подкани ме. — Пий и си почивай.
Така и направих. Спомням си слънчевите лъчи, които проникваха през прозореца, и после съм заспал. Когато се събудих, навън вече беше тъмно, а аз се чувствах отпочинал и гладен като вълк. До прозореца стоеше Агрипа, а господарят ми спеше на един стол. Изправих се в леглото. Бенджамин също се събуди. Не пожела да слуша никакви обяснения, ами стана и отиде да поръча храна на кръчмаря.
Седнахме на масата да отпразнуваме моето освобождаване. Не си губих времето в приказки, ами ядох, сякаш това беше последната храна в живота ми. Другарите ми само отпиваха от виното и ме наблюдаваха съсредоточено. На Бенджамин пътешествието не му се беше отразило зле. С шеговита усмивка отбеляза, че понеже не съм бил с него, пътуването му до Венеция е минало бързо и безпрепятствено. На връщане кралският кораб акостирал в едно от източните пристанища, откъдето господарят ми, без да се бави, се отправил към имението ни и там научил за случката със семейство Попълтън.
— След това — заключи той — дойдох в Лондон. Кралят и приближените му бяха в двореца Елтъм. Двамата с доктор Агрипа тръгнахме да те търсим из града и, за щастие, бързо те открихме. Златарят Баркли ни разказа, че братята Попълтън и стражите са те търсили при него и как после научил, че са те отвели, но не знаеше къде.
— Но аз знаех — намеси се Агрипа, поставяйки облечената си в черна ръкавица ръка върху моята. — Ти все се забъркваш в бели, Роджър — въздъхна той. — Знаех, че си в затвора — я във Флийт, я в Маршълсий или пък в Нюгейт. Няколко часа да бяхме закъснели и щяхме да прибираме останките ти от Тайбърн.
Той се вгледа в лицето ми.
— Обръснах те, докато спеше.
Ръката ми светкавично се стрелна към брадичката ми.
— А една слугиня от кръчмата те изми — засмя се той до уши. — Не се притеснявай, беше изключително внимателна.
— Не мога да кажа същото за проклетия тъмничар — озъбих се аз.
Агрипа ме потупа утешително по ръката.
— Не се безпокой — промърмори. — Ти си мой приятел, Шалот. Този тъмничар скоро ще познае гнева на краля.
— Ами братята Попълтън? — попитах.
— Върнаха се в Ипсуич като бити псета — отвърна ми Бенджамин. — С подвити опашки.
Той ме посочи с пръст.
— Роджър, нали те предупредих да не си играеш с разни лекове?
— Занимавах се с реликви, а не с лекове — възразих му аз.
— Лъжи и измами — но очите на Бенджамин останаха засмени.
— Сега какво ще стане? — запитах.
— Нали те помилваха, какво повече искаш?
— Но за хората от нашето село — рекох троснато — аз съм престъпник, убил старица. Не съм виновен, господарю.
— Братята Попълтън твърдят обратното.
— Научих, че си бил отседнал в „Мъждивият фенер“ — намеси се Агрипа. — Съдържателят, Боскъм, каза, че братята Попълтън са били там, за да търсят не само теб, но и откраднатата от стаята на майка им чаша. Боскъм изглежда свестен човек. Отказал да им помогне и рече, че чашата все още е у него.
Облегнах се назад и вперих поглед в един паяк, който плетеше мрежата си в далечния ъгъл на стаята. Не бях забравил за Нюгейт и бях решен да се разплатя с братята Попълтън, пък каквото ще да става.
— Разбрах, че си работил за сър Хюбърт — прекъсна унеса ми Бенджамин. — Знаеш ли с какво се е захванал?
— Да, господарю — въздъхнах. — Поверили са му държавата на Карл Велики.
— Вдругиден — отбеляза Агрипа — реликвата трябва да бъде преместена в неголямо укрепено имение сред полята на изток от приората „Свети Йоан Йерусалимски“. Двамата с господаря ти ще я пазите.