Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
Той духна фенера и го закачи обратно на куката, близо до вратата на мазето.
— Не забравяй какво ти казах.
Не забравих и слава Богу, че той ме предупреди. Две нощи по-късно пирувах в кръчмата „Сребърния лъв“ в горната част на Голдсмит Роу. Мястото беше просторно, така че можех да си седя в ъгъла и да се наслаждавам на ейла си. Същата вечер се чувствах добре и се чудех кога ли ще се върне Бенджамин. Тъкмо се канех да си вървя, всъщност тъкмо прекрачвах прага на вратата към улицата, когато от мрака изникнаха двама мъже с качулки. Ръката ми мигом се стрелна към камата.
— Не си го и помисляй!
Разпознах нежния като змийско съскане глас. Харон, господарят на лондонския подземен свят, отметна качулката си. На светлината от прозореца на кръчмата лицето му изглеждаше по-отблъскващо и страшно от всякога.
— Виж ти, това бил нашият Роджър! — той ме огледа от глава до пети. — Ама ти си бил като някоя котка, а? Не падаш по гръб!
— Имам работа — отвърнах.
— Да, да, така си е, работиш за сър Хюбърт Баркли, кралският златар.
Протегнах ръка зад гърба си към дръжката на вратата.
— Ама постой още малко — пристъпи към мен Харон и аз усетих вонящия му на риба дъх. — Да си забелязал нещо странно, Роджър?
— Да — как вониш.
— Е стига, де, стига! — рече Харон. — Нали не искаш пак да ми погостуваш, а, Шалот? Попитах те нещо — забелязал ли си нещо необичайно в къщата на златаря?
— Има една засукана фуста — отвърнах. — Гърдите й са напращели като…
Думите ми бяха прекъснати от Харон, който измъкна ножа си и опря върха му под брадичката ми.
— Все същият умник си, а, Шалот? Слушай сега — продължи той. — Ако забележиш в къщата на сър Хюбърт да става нещо странно, ще дойдеш при нас и ще ни кажеш, разбрахме ли се? Например къде е това, което търсим и как да се докопаме до него.
Той кимна към маскирания си придружител.
— Цербер, моето вярно куче и твой приятел, ще си пийва в тази кръчма всяка вечер след вечерня и ще очаква с нетърпение всяка новина, която можеш да му донесеш.
После двамата се стопиха в мрака толкова тихо, колкото се бяха появили. Върнах се в кръчмата, застанах до бъчвите с ейл и изпих огромна чаша вино, за да успокоя стомаха си, който се беше разбунтувал, и краката си, които трепереха като вейки, подухвани от вятъра. Кошмарът от тази нощ обаче далеч не беше свършил. Тъкмо се канех да си напълня чашата отново, когато зад мен се чу вик:
— Ето го! Това е убиецът на клетата ми майка!
Извърнах се. На прага, заобиколени от стражи, стояха братята Попълтън.
Глава четвърта
Какво падение! Също като на Луцифер! Като гръм от ясно небе! Това показва колко своенравна е съдбата — тъкмо човек си помисли, че работите му са се наредили, и се появява някакъв кучи син, който му спуква късмета като дете — свински мехур. Дори не смогнах да си допия виното, преди братята Попълтън и стражите да се нахвърлят върху ми.
Заблъскаха ме и ме заудряха. Едмънд и Робърт успяха да ме улучат в лицето, а останалите негодници разграбиха всичко ценно, което имах — парите, плащът и шапката ми изчезнаха яко дим. Не ми оставиха възможност дори да потърся помощ от сър Хюбърт, преди да ме повлекат към страховития затвор Нюгейт.
Бог да ви е на помощ, дано никога не попадате там! Тъмната като пещера стражева кула е изпълнена с вонята на човешка нищета, а в застлания с камъни двор се извисяват камари с боклук. Светлината от факлите едва разпръсква адския мрак. Здравеняци със зли лица ми смъкнаха всичките дрехи и ми връчиха само едно парче грубо зебло. Избутаха ме бос по някакъв влажен коридор и ме тикнаха в мръсна килия, където братята Попълтън ласкаво се сбогуваха с мен, хилейки се. Видях негодниците да дават на тъмничаря сребърна монета. Тя не беше предназначена за издръжката ми, ами за да ми вгорчи живота до крайна степен и тъмничарят съвестно изпълни задълженията си. Тази тлъста жаба, тази свиня, ми показа съдебната заповед, която братята Попълтън бяха успели да измъкнат от местния съдия.
— Чака те съд в Общината — рече той злорадо. — А после — на каруцата и към бесилката.
— Познавам някои хора от кралския двор — изпелтечих. — Кардинал Томас Уолси.
— Ама разбира се — отвърна ми онзи. — Аз пък съм роднина на кралицата.
— Няма ли поне да предадете едно съобщение на сър Хюбърт Баркли? — замолих му се аз.
Тъмничарят протегна ръка.
— Парите, сър.
— Той ще ти плати.
Тъмничарят си прибра ръката и ме зашлеви през лицето.
Две сутрини по-късно се явих пред съда в Общината. Устата ми беше разкървавена от едната страна, а очите ми бяха полузатворени от ударите. Бях небръснат, в кожата ми се беше просмукала вонята на тъмница и на нейните обитатели. По презрителния поглед на писаря разбрах, че Техни светлости съдиите няма да си губят дълго времето с мен.