Не се връщай

— Лекарите се надяват, че Муркрофт ще излезе от комата. Но никой не може да каже кога и в какво състояние. Ако изобщо излезе.

— Сутринта бях за известно време в щаба — рече Ричър.

— Да, за двайсет минути — кимна Подолски. — Проверихме го. Какво правихте през останалото време?

— Разхождах се.

— Къде?

— Наоколо.

— Някой видя ли ви, докато се разхождахте?

— Не мисля.

— Много удобно — каза за трети път Подолски.

— Аз не съм вашият човек, господин следовател. За последен път видях Муркрофт, когато излизаше от Офицерския клуб, щастлив и доволен. А в момента нападателят му със сигурност ви се присмива, че си губите времето с мен.

— Казано иначе, вие твърдите, че някой друг го е нападнал?

— Очевидно.

— И това съм го чувал — рече Подолски.

— Никога ли не грешите?

— Няма значение, въпросът е дали _сега_ греша. Но едва ли. Пред себе си имам човек, който и друг път е нанасял побои и когото са видели да спори с жертвата непосредствено преди престъплението. Установено е, че същият този човек е изхвърлил пълен комплект дрехи веднага след него и се е къпал за втори път този ден. Освен това е имал достъп до превозно средство, а маршрутът му не е категорично установен. Вие сте били следовател, нали? Как бихте постъпили на мое място?

— Бих потърсил истинския извършител. Сигурен съм, че това го пишеше някъде.

— Ами ако този извършител обяви, че не е истинският?

— Това се случва постоянно. В такъв случай трябва да използвате личната си преценка.

— Точно това правя в момента.

— Жалко.

— Покажете ми ръцете си.

Ричър сложи ръцете си на масата с дланите надолу. Големи, груби, загорели. С розово около леко подутите кокалчета — спомен от предишната вечер. От онези хлапаци с тениските. Ляво кроше, последвано от десен ъперкът. Силни удари. Не най-силните, на които беше способен, но достатъчно солидни. Подолски мълчеше и гледаше ръцете му.

— Не мога да преценя по тях — обяви след известно време той. — Може би сте използвали оръжие. Някакъв тъп инструмент. Лекарите ще се произнесат.

— И сега какво? — попита Ричър.

— Прокурорът ще реши. Междувременно вие ще дойдете с мен. Влизате в нашия арест.

В стаята настъпи тишина.

— Не, не съм съгласен — обади се няколко секунди по-късно Еспин. — Той ще остане тук. Нашето обвинение в убийство е по-тежко от вашето за физическа разправа.

— Едно престъпление с днешна дата натежава пред каквото и да е отпреди шестнайсет години — възрази Подолски.

— Въпросът е кой го е задържал — поклати глава Еспин. — А това сме ние. Не вие. Представете си колко бумащина ни чака, ако ви го предадем.

Подолски не каза нищо.

— Но вие можете да го разпитвате тук когато пожелаете — добави Еспин.

— Ще бъде ли затворен в килия?

— О, и още как. Бъдете спокоен.

— Добре, съгласен съм — кимна Подолски, прибра бележника и химикалката и напусна стаята за разпит.