Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
Мина покрай първата от тях и скришом погледна през прозорчето. Съливан беше там, седнала отляво на масата. Отново с безупречно изгладена униформа и ръце върху затвореното куфарче. Ричър продължи по коридора. Спря пред втората врата и съвсем открито погледна през прозорчето.
Стаята беше празна.
Никакъв клиент. Никакъв адвокат — нито мъж, нито жена.
Нито ези, нито тура.
Все още не.
— Почакай, майоре — подвикна след него капитанът върлина. — Ти си за предната стая.
Ричър се обърна и тръгна обратно. Вратата не беше заключена. Дългият просто натисна дръжката и я отвори. А Ричър се вслуша в звуците, които последваха. Солидно метално изщракване на бравата, слабо стържене на пантите, леко жвакане на силиконовото уплътнение на рамката. Не шумни, но добре различими звуци. Влезе вътре. Съливан вдигна глава.
— Звъннете, когато приключите, госпожо адвокат — каза капитанът.
Ричър се настани срещу Съливан, а капитанът затвори и се отдалечи. Вратата не беше заключена, защото от вътрешната страна нямаше дръжка. Просто една гладка плоскост, на която липсваше нещо. Като лице без нос. Отстрани имаше звънец.
_Звъннете, когато приключите_. Самата стая беше гола, но приятна. Без прозорци, но по-чиста и просторна от стаята на ченгетата. С по-ярка крушка на тавана.
Ръцете на Съливан останаха върху затвореното куфарче.
— Аз няма да ви представлявам по случая с Муркрофт — обяви тя. — Всъщност изобщо не искам да сте ми клиент.
Ричър не отговори, зает да проверява какво може да чуе откъм коридора. Не беше много, но може би щеше да се окаже достатъчно.
— Майоре? — повиши тон Съливан.
— Аз съм това, което са ви възложили, така че свиквайте — рече Ричър.
— Полковник Муркрофт е мой приятел.
— Някогашен преподавател?
— Един от тях.
— В такъв случай знаете какво представляват тези хора. Не могат да се откъснат психически от аудиториите. Правеше ми се на Сократ и ми опъваше каишката, за да се забавлява. Спореше с мен заради самия спор. Те така са свикнали. Но след като си тръгнахте, ми обеща да внесе молбата веднага след като приключи със закуската си. През цялото време е имал намерение да го направи, но директните отговори не са по вкуса му.
— Не ви вярвам. Тази сутрин не е внасяна никаква молба.
— За последен път го видях, когато напускаше столовата. Около две минути след вас.
— Значи и това отричате, така ли?
— Помислете малко, госпожо адвокат. Моята цел беше да измъкна майор Търнър от килията. С какво би могло да ми помогне едно нападение срещу Муркрофт? То щеше да ме забави поне един ден, а може би два-три.
— Защо сте толкова загрижен за майор Търнър?
— Харесах гласа й по телефона.
— Може би сте се ядосали на Муркрофт.
— Изглеждах ли ви ядосан?
— Малко.
— Грешите, госпожо адвокат. Изобщо не съм изглеждал ядосан, защото не бях. Седях си търпеливо. Той не е първият преподавател, с когото съм се срещал. Все пак и аз съм ходил на училище.
— Аз се почувствах неудобно.
— Какво казахте на Подолски?
— Само това. Че е възникнал спор и съм се почувствала неудобно.
— Казахте ли му, че съм ядосан?
— Вие се конфронтирахте с него. Спорехте.
— А какво трябваше да направя? Да застана мирно и да му козирувам? Той все пак не е председател на Върховния съд.
— Уликите срещу вас изглеждат доста сериозни. Особено смяната на дрехите. Това си е истинска класика.
Ричър не каза нищо, защото отново се ослушваше. В коридора се разнесоха стъпки. Двама души, и двамата мъже. Тихи гласове, кратки и спокойни изречения. Сбит и ясен обмен на рутинна информация. Стъпките затихнаха по коридора. Никакви звуци на отваряща се врата. Нито изщракване, нито стържене на пантите, нито жвакащ силикон.
— Майоре? — отново се обади Съливан.
— Имате ли портмоне в куфарчето си? — попита Ричър.
— Какво?
— Чухте ме.
— Защо трябва да имам?
— Защото не носите дамска чанта. И защото, с ваше позволение, униформата ви е доста прилепнала, а джобовете й изобщо не са издути.
Ръцете на Съливан останаха върху куфарчето.