Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Какво има? — попита Ричър.
Онзи, който беше по-назад и встрани, беше командирът на екипа. По-безопасното място се падаше на началника.
— Трябва да дойдете с нас, сър — обяви той.
— Кой го казва?
— Ние.
— От коя част сте?
— От Седемдесет и пета на Военната полиция.
— По чия заповед?
— Ще разберете.
Името на табелката му беше Еспин. Фигура на боксьор категория „муха“, тъмна коса, жилав и мускулест, със сплескан нос. Изглеждаше точно както трябва. По принцип Ричър харесваше ченгетата от Военната полиция. Не колкото сержантите, но повече от волнонаемните.
— Това арест ли е? — попита той.
— Искате ли да бъде? — отвърна с въпрос Еспин. — Достатъчно е да продължавате с приказките.
— Решавай, войниче. Или е едното, или другото.
— Лично аз предпочитам доброволното сътрудничество.
— Можеш само да го сънуваш.
— В такъв случай е арест.
— Как ти е името?
— Еспин.
— Малкото ти име.
— Защо?
— Искам да го запомня, докато съм жив.
— Това заплаха ли е?
— Как ти е името?
— Пит.
— Ясно — кимна Ричър. — Пит Еспин. Къде отиваме?
— Във Форт Дайър — отвърна Пит Еспин.
— Защо?
— Един човек иска да разговаря с вас.
Иззад сградата се появи третият член на екипа. По-младши от Еспин, но само технически. И тримата приличаха на ветерани, виждали какво ли не.
— Но първо ще ви обискираме — добави Еспин.
— На ваше разположение съм — отвърна Ричър и широко разтвори ръце.
Нямаше какво да крие. В джобовете имаше съвсем обикновени неща: паспорт, банкова карта, четка за зъби, пакетче дъвки, малко пари в брой и ключа от мотелската стая. Всичко това беше прегледано за секунди, след което мъжът с пушката махна към колата. Сложиха го да седне отзад, вдясно. Най-безопасното място за превоз на арестанти в четириместна кола без охранителна решетка между седалките. Беше най-неудобното, в случай че арестантът реши да нападне шофьора. Зад волана се настани мъжът, който беше изтичал да провери задната стена на стаята му. Еспин седна до Ричър, а онзи с пушката затръшна вратата след него и зае предната дясна седалка. Всичко това се случи бързо и делово, абсолютно професионално. Екипа наистина си го биваше.
Беше твърде късно за обяд и още рано за задръстванията в края на работния ден, така че шосетата не бяха натоварени и пътуването завърши бързо, въпреки че минаха по различен маршрут от този, който беше използвал Ричър. Лабиринтът от тесни улички ги изведе пред северния вход на Дайър, който се използваше по-рядко от главния на юг. Но и той беше добре охраняван. Влизането не беше по-кратко. Същите „драконови зъби“, същите бариери, същите проверки. Един, два, три пъти. После заобиколиха основната сграда и спряха пред входа на ареста, който се намираше отзад. Ричър беше изведен от колата и вкаран вътре, а след това насочен към една врата, зад която го чакаше някакъв служител. Не точно надзирател, а по-скоро чиновник или администратор. Не беше въоръжен като повечето пазачи, но на колана му имаше връзка с ключове. Помещението беше нещо като малко фоайе със заключени врати отляво и отдясно.
Преведоха Ричър през лявата врата и го вкараха в стаята за разпити — тясно помещение без прозорци, с четири голи стени, завинтена в пода маса и три стола. Очевидно не беше възложена на онзи незнаен архитект, който беше проектирал интериора на Офицерския клуб. Тук нямаше нито ламперия от светло дърво, нито килим. Само олющена бяла боя върху тухлите, напукан цимент на пода и флуоресцентна тръба на тавана, скрита зад предпазна решетка.
Появи се непознат за Ричър служител с празна найлонова торбичка, която побра всичките му лични вещи. Той седна на стола, който беше сам от едната страна на масата, преценил, че именно той му се полага. Еспин се настани срещу него, а всички други излязоха. Еспин мълчеше. Никакви въпроси, никакви празни приказки.
— Кой иска да говори с мен? — попита Ричър.
— Пътува насам — отвърна Еспин.
— Мъж ли?
— С някаква полска фамилия.
— Кой е той?
— Почакайте и ще разберете.
Така и стана. Двайсетина минути по-късно вратата се отвори и в килията влезе мъж с костюм. Беше на средна възраст, с къса, леко прошарена тъмна коса и бледо подпухнало лице, издаващо известна умора. Но тялото му беше стегнато, което говореше за редовно посещение на фитнеса. Костюмът му беше черен и скъп, но на места доста излъскан. На джобчето на сакото му беше закачен бадж на ПУ на окръг Колумбия. Тоест Вашингтонската градска полиция.
Цивилен.
Човекът седна на свободния стол до Еспин и се представи: