Аз, вещицата

Прегледах записките си.

— Негово ли е изследването за механизмите на префронталната кора?

— Написала си си домашното — каза той одобрително. — Не съм много запознат с ранните изследвания на Клермон, повече се интересувам от химическата страна на проучванията му, но публикациите му за вълците вдигнаха доста шум.

— Как така?

— Показа невероятни инстинкти — как вълците си избират къде да живеят, как формират глутниците, как се чифтосват. Създаваше впечатлението, че все едно и той е един от тях.

— А може и да е. — Опитах се да говоря небрежно, но нещо горчиво и завистливо избухна в устата ми и думите прозвучаха грубо.

Матю Клермон нямаше угризения да използва свръхестествените си способности и жаждата си за кръв за напредване в кариерата. Ако в петък вечер той трябваше да взема решенията относно Ашмол, със сигурност щеше да докосне илюстрациите. Изобщо не се съмнявах в това.

— Щеше да е по-лесно да обясним качествата на трудовете му, ако наистина беше вълк — каза спокойно Крис, без да обръща внимание на тона ми. — Но тъй като не е, ще се наложи да признаеш, че е много добър. След като публикуваха откритията му, го приеха за член на Кралското дружество. Наричаха го новия Атънбъроу, но след това изчезна.

Не се и съмнявам, помислих си аз.

— А после отново се появи и започна да се занимава с еволюция и химия?

— Да, но интересът му към еволюцията беше естествено продължение на работата с вълците.

— И какво в неговите изследвания по химия те интересува?

Крис поде някак предпазливо.

— Ами, държи се като учен, който е открил нещо голямо.

— Не те разбирам — намръщих се аз.

— В такива случаи ставаме нервни и се държим странно. Крием се в лабораториите, не ходим по конференции от страх да не се изпуснем и да не помогнем на някой друг да направи откритието.

— Държите се като вълци. — Вече знаех доста за вълците. Това собственическо и прикрито поведение, което Крис описваше, много напомняше за норвежките вълци.

— Точно така — засмя се Крис. — Да не е ухапал някого или да са го видели да вие срещу луната?

— Поне не съм чула — промърморих. — Клермон винаги ли е бил толкова потаен?

— Не съм човекът, когото трябва да питаш — призна си Крис. — Той е дипломиран лекар и сигурно е преглеждал пациенти, макар никога да не е имал кой знае каква клинична репутация. А и вълците го харесвали. Но през последните три години не се е появявал на нито една голяма конференция. — Млъкна. — Чакай малко, сетих се за нещо отпреди няколко години.

— Какво?

— Изнасял доклад, не си спомням подробностите, но една жена му задала въпрос. Било умно питане, но той се отнесъл пренебрежително. Тя обаче била настоятелна. Той се раздразнил, а после направо полудял. Приятел, който е присъствал, каза, че никога не е виждал човек така бързо да превключва от любезност на гняв.