Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
— Как така?
— Убедила си го да пише тук.
Примигнах. Покрай разнообразните ни приключения в Университетския квартал и «Кристъл Старц» дори и дума не бях споменала по въпроса да стане гостуващ писател при нас.
— О?
— Току-що го видях в кафенето на горния етаж. Каза, че вчера си е прекарал страхотно.
Излязох от офиса объркана, като се чудех дали вчера не ми е убягнало нещо. По мое мнение това не беше най-великата находка, но все пак предположих, че е радостен и благодарен заради отбивката в цената на книгите. Беше ли се случило още нещо, заслужаващо внимание?
Непоканен, споменът за докосването до ръката на Сет внезапно отново ме прониза, напомняйки ми чувство за близост, което бе предизвикало у мен. Не, реших аз, нямаше нищо такова. Бях си въобразила.
Качих се в кафенето за мокачиното си. Все още бях озадачена. Както очаквах, Сет седеше в ъгъла, а лаптопът бе отворен пред него. Изглеждаше като вчера, само че днес от тениската му надничаше Бийкър от Мъпетите. Пръстите му яростно се движеха по клавиатурата, а очите му бяха втренчени в екрана.
— Здравей — казах.
— Здравей.
Не каза нищо повече. Дори не вдигна поглед.
— Работиш ли?
— Да.
Очаквах пояснение, но то не последва. Затова продължих.
— А-а, Пейдж ми каза, че се местиш тук.
Той не отговори. Дори не разбрах дали ме е чул. Внезапно вдигна поглед и очите му ме пронизаха.
— Била ли си някога в Тексас?
Това ме изненада.
— Разбира се, коя част те интересува?
— Остин. Нужно ми е да знам какво е времето там.
— Кога? По това време на годината?
— Не… През пролетта и началото на лятото.
Замислих се.
— Горещо, дъждовно и с бури. Влажно. Нали разбираш, крайната точка по пътя на торнадото.
— Аха.
Сет се замисли, после рязко кимна и отново се отдаде на заниманието си.
— На Къди това ще й хареса. Благодаря.
Отне ми един момент да осъзная, че говори за една от героините си. Нетърпимостта на Нина Къди към лошото време беше пословична. Внезапно стомахът ми сякаш се отдели от мен и цопна на пода. Беше истинско чудо как не се чу пляс.
— Пишеш за Къди и О'Нийл? Сега, в момента?
— Да — говореше небрежно, сякаш все още обсъждахме времето. — Следващата книга. Добре де, по-следващата. Следващата вече чака ред за издаване. От тази съм написал около една четвърт.
Погледнах със страхопочитание към лаптопа, сякаш беше божествен златен идол от стари времена, способен да прави чудеса. Да предизвика дъжд. Да нахрани масите. Загубих дар слово. Това, че следващият шедьовър се създаваше точно пред мен, че можеше да съм казала нещо, което да му повлияе, бе твърде много, за да мога да го понеса. Мъчително преглътнах и откъснах очите си от него, налагайки си да се успокоя. В крайна сметка, новото произведение няма да ме развълнува толкова, след като все още не бях приключила със сегашното.
— О! Книга за Къди и О'Нийл. Това наистина е…
— Виж, наистина съм зает. Сега трябва да се концентрирам. Съжалявам.
При тези думи замръзнах:
— Какво?
Да не би да ме отпращаше?
— Може ли да поговорим по-късно?
Отпращаше ме. И то, без дори да ме погледне. Бузите ми пламнаха.
— А книгата ми? — нахално изтърсих аз.
— А?
— _«Договорът Глазгоу»_. Подписа ли я?
— А, това.
— Какво означава «това»?
— Ще ти изпратя имейл.
— Ще ми изпратиш… Не си ми донесъл книгата?
Сет поклати глава и продължи да работи.
— Добре. — Това с имейла не ми стана ясно, но нямах намерение да си пилея времето, като си прося внимание, — ще се видим по-късно. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.
Гласът ми беше твърд и студен, но се съмнявам той да го забеляза. Опитах се да не беснея, докато слизах надолу. Как можеше да се държи така? Особено след като вчера го бях развела наоколо. Известен писател или не, той нямаше право да се държи като идиот с мен. Почувствах се унижена.
_Унижена от какво? Защото си била пренебрегната? — укори ме един разумен глас вътре в мен. — Съвсем не е като да ти е направил сцена. Просто беше зает. В крайна сметка, ти си тази, която се оплаква, че той не пише достатъчно бързо._
Пренебрегнах гласа и се върнах към работата си, все още чувствайки се много ядосана. Служебните задължения обаче не ми позволиха дълго да страдам заради нараненото си его, тъй като до следобеда бях заета на партера да замествам липсващия персонал. Следващия път, когато имах възможност да се върна в офиса си, беше само за да грабна дамската си чанта, защото смяната ми беше приключила. Канех се да тръгвам, когато забелязах, че имам имейл от Сет. Приближих се до компютъра и зачетох.