Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
Усмивката ми стана още по-широка:
— И какво казват?
През дългия си живот бях имала съвсем малък досег с духове или други ефирни създания, но щях да разбера, ако някой от тях беше наблизо.
Тя затвори очи, сложи отново ръце на челото си и бръчки на размисъл набраздиха лицето й. Случайните свидетели ни гледаха в захлас.
— Казват ми какво ви тревожи. Нерешителността и житейското еднообразие ви разгневяват, но докато следвате пътя на мрака и безверието, никога няма да намерите покой или просветление. — Сините й очи се отвориха, в плен на отвъдния й екстаз. — Те искат да се присъедините към нас. Седнете в нашия кръг, почувствайте здравословната му енергия. Духовете ще ви помогнат за по-добър живот.
— Както помогнаха на вас да напуснете порно индустрията?
Тя замръзна, пребледня и за момент почти се почувствах гадно. Медиумите като Ерик не бяха единствените известни в общността на безсмъртните. Такива като Хелена също бяха добре познати. Някой, който явно е бил неин фен, веднъж я бе разпознал в един филм и бе споделил тази малка мръсна тайна с останалите.
— Не зная какво имате предвид — изрече тя накрая, опитвайки се да запази имиджа си пред своите последователи.
— Грешката е моя. Напомнихте ми за жена на име Моана Лика. Някак… галите кристалите по същия начин, по който тя галеше… е, сещате се.
— Объркали сте се — каза Хелена, а гласът й почти заглъхна. — Ерик вече не работи тук. Моля, напуснете.
На устните ми напираше ново остроумие, но тогава зад нея зърнах как ме гледа Сет. Той се беше приближил до тълпата и наблюдаваше сцената заедно с останалите. Щом го видях, внезапно се почувствах като глупачка, а тръпката от унижението на Хелена стана евтина и незначителна. Сконфузена, аз все пак успях да задържа главата си високо вдигната, макар че престанах с коментарите си, и се отдалечих. Сет тръгна с мен.
— Нека отгатна — казах сухо, — някои хора пишат истории, а други ги изживяват.
— Мисля, че ставаш сензация, където и да отидеш.
Реших, че ми се подиграва. После бегло го погледнах и видях прямото му изражение — в него нямаше нито упрек, нито подигравка. Искреността му бе толкова неочаквана, че се спънах, обръщайки повече внимание на него, отколкото на това къде стъпвам. Репутацията ми на грация е напълно заслужена и аз почти веднага се стегнах, но Сет инстинктивно протегна ръка да ме хване. Когато ме докосна, внезапно усетих… някакъв проблясък. Като онзи момент, когато се докоснахме в отделението за карти. Или като вълната от задоволство, която ме заливаше, докато четях книгите му. Беше кратък, мимолетен, сякаш не се беше случил въобще. Сет изглеждаше не по-малко изненадан от мен и нерешително пусна ръката ми. Секунда по-късно един глас зад мен напълно развали магията:
— Извинете?
Обърнах се и видях стройно младо момиче с късо подстригана червена коса и пиърсинг както в горния, така и в долния край на ушите.
— Търсите Ерик, нали?
— Да…
— Мога да ви кажа къде е. Напусна преди пет месеца, за да отвори собствен магазин. В Лейк Сити… забравих името. Има светеща реклама, в съседство до него има магазин за хранителни стоки и голям мексикански ресторант…
Кимнах.
— Районът ми е познат. Ще го намеря. Благодаря. — Любопитно я изгледах. — Тук ли работите?
— Да. Ерик винаги беше изключително добър с мен и предпочитам да има собствен бизнес, отколкото да е на това място. Щях да отида с него, но той няма нужда от помощници, така че съм тук, залепена за лудата — и тя посочи с палец към Хелена.
Момичето правеше впечатление на сериозен и способен човек, за разлика от повечето служители на това място. Спомних си, че когато влязох, я бях видяла да обслужва клиентите.
— Защо работите тук, щом не ви харесва?
— Не зная. Обичам книгите и ми трябват пари.
Прерових дамската си чанта, търсейки някоя от рядко използваните си визитки.
— Вземете. Ако искате нова работа, някой път елате да поговорим.
Тя взе визитката и я прочете, а на лицето й се изписа изненада.
— Благодаря… ще си помисля.
— Благодаря за информацията за Ерик. — Спрях, размислих малко и извадих още една визитка. — Ако имате някоя приятелка, или въобще някой, който работи тук и е като вас, дайте му я.
— Това законно ли е? — попита малко по-късно Сет.
— Не знам. В «Емералд Сити» не ни достига персонал.
Предположих, че специализиран магазин като този на Ерик навярно е затворен по това време, и подкарах към Лейк Форест Парк, за да върна Сет в дома на брат му. Признавам, че изпитах облекчение. Да общувам с моя полубог беше изморително, да не говорим, че всяко взаимодействие между нас свободно се люшкаше между двата противоположни полюса. Вероятно бих се почувствала по-сигурна, ако огранича връзката ни само до четенето на книгите му.