Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Бащицата ме подмина, тръгнал към ковача. Дори не си беше изтеглил меча от ножницата.
— Ще го купя от теб! — извиках. Бащицата можеше да ми е от полза в близкото бъдеще, а гигантът като нищо щеше да му откъсне ръцете още преди идиотът да се е сетил за меча си.
Викът ми спря както ковача, така и Бащицата — в неговия случай с въздишка на облекчение, — успокои и болката в белега от изгорено. Ковачът претегли с поглед сребърния ми нагръдник и добре скроения плащ и изглежда прецени, че съдържанието на кесията ми може да се окаже по-ценно от кефа да довърши безполезния си чирак.
— Какво предлагаш?
— Състезание по твой избор. Спечелиш ли, ще ти дам това за момчето. — Вдигнах златен дукат пред лицето си, държах го между показалеца и средния пръст. — Изгубиш ли, ще го взема безплатно. — И скрих с ловки пръсти монетата като уличен фокусник.
Офертата ми, изглежда, го затрудни интелектуално, поне ако се съдеше по бръчките, които прерязаха челото му. Момчето успя да се претърколи още веднъж и опря гръб в стената на дюкяна за конски такъми от другата страна на улицата.
— Сигурно смяташ, примерно, че можеш да държиш нажежено желязо по-дълго от мен? — подхвърлих.
Бръчките се вдълбаха още, черните му вежди се събраха в една линия.
— Сила — каза той. — Кой ще задържи по-дълго наковалнята над главата си.
Погледнах към въпросната наковалня, която се виждаше през отворената врата на ковачницата. Прецених, че тежи горе-долу колкото двама мъже със среден ръст.
— Правила? — попитах.
— Правила ли? Без правила! — изсмя се той. Сви ръката си и мускулите се накачулиха един връз друг. Роналдо Удивителния би останал впечатлен, ако циркът на Тапрут някога се озовеше в Албасет. — Сила! Това е правилото.
— Добре. Покажи ми как се прави.
Влязох в ковачницата. Огънят в пещта и двете пушещи лампи осигуряваха достатъчно светлина да не се спъна в работните тезгяси или разните кофи по пода. Миришеше приятно на нагар, желязо и пот. Напомни ми за Норлес, Мабертон и още десетина други битки.
Ковачът влезе след мен. Сложих ръка на гърдите му, докато ме подминаваше.
— Как се казваш?
— Йонас.
Йонас мина от другата страна на наковалнята. Аз погледнах нагоре — от гредите висяха инструменти. Таванът не беше висок, но мястото беше достатъчно Йонас да вдигне наковалнята над главата си. За мен височината на тавана нямаше да е никакъв проблем, защото бях с една педя по-нисък от ковача.
Бащицата се появи на прага.
— Момчето още е живо, нали? Не ща да се напъвам заради труп.
— Живо е. Засега. Тоя здравата го нарита.
Йонас приклекна до наковалнята. Затвори дясната си лапа около рога ѝ, дланта на лявата пъхна под изпъкналата част от другата страна.
— Правил си го и преди, като гледам — казах аз и го удостоих със специалната си усмивка.
— Да — отвърна ковачът и ми показа зъбите си. — Вече усещам вкуса на златото ти, момче.
Напрегна се, събираше сила за напъна, с който да изтласка тежкото желязо. Точно тогава го ударих с един чук, който взех от тезгяха в съседство. Фраснах го по слепоочието. Звукът приличаше на онзи, с който ботушът му срещаше слабото телце на детето. Чукът отскочи окървавен, а Йонас се срина върху наковалнята си.
— Какво? — попита Бащицата, сякаш не беше видял какво точно е станало, понеже в ковачницата не е много светло и прочие.
Вдигнах рамене.
— Без правила. Той го каза.
Оставихме и двамата да лежат в кръвта си. Какъвто и огън да гореше лицето ми, повече никого не исках да прибирам под крилото си, а и детето май не беше в състояние да ходи. Дори да беше, една разходка с мен из хълмовете на Иберико щеше да е по-жестока съдба от още месец под грижите на Йонас. Ако не друго, момчето поне беше в съзнание, седеше на паважа и се оглеждаше, което не можеше да се каже за господаря му.
След поредния завой и поредната улица стигнахме до площада. Пробивахме си път между пекарски чирачета, които крепяха табли със самуни хляб на главите си, заобикаляхме фермерски каруци, тръгнали да разтоварят стоката си на сергиите от двете страни на портата. Площадът гъмжеше от хора, приличаше на мравуняк. Закъснели амбулантни търговци бързаха да разпънат маси и навеси, а местните прииждаха на тълпи, монети звънтяха в кесиите им, очите им се стрелкаха нетърпеливо за традиционния пазарлък под сивкавия светлик на ранното утро.