Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Да беше помислила за това, преди да надуеш корема — провикна се мистър Кордеро през рамо.
— Че кой мисли за тия работи? Ако бях мислила, нямаше да имам корем като плажна топка.
Готвачът се обърна, с усмивка на лицето и двамата се засмяха едновременно. Когато девойката се смееше, пълните й устни разкриваха белите й здрави зъби, които дъвчеха розова дъвка. Усмивката осветяваше лицето й и беше толкова заразителна, че едва ли някой можеше да я погледне и да не се усмихне в отговор.
После се обърна рязко, видя, че Лус също се усмихва и очите й внезапно станаха напрегнати.
— Приятно ми е, аз съм Лус — протегна тя ръка напред.
Бременната девойка присви още по-подозрително очи и я погледна така, сякаш беше куче, което щеше да я ухапе.
— Не съм те виждала преди. От къде си?
Лус засрамено свали ръката си. Можеше да усети, кога не е желана. Никога не се беше налагало да й напомнят повторно, че трябва да си тръгва.
— От Милуоки съм — каза тя и започна да събира нещата в чантата си.
— На гости ли си дошла?
— Не, просто минавам от тук.
— Аха — измънка момичето с подозрение. — И накъде си тръгнала?
Лус спря да рови из чантата, за ключовете си и тъкмо се канеше да каже „Сан Антонио“, когато размисли. Какво щеше да загуби, ако споделеше, с напълно непознат човек, къде наистина иска да отиде, накъде я тегли сърцето й? Винаги е по-лесно и по-безопасно с непознати, няма никакви последици.
— Тръгнала съм към Мексико.
При тези думи подозрението изчезна в миг, от лицето на момичето, сякаш беше маска, която то слагаше, в определени случаи и вече не се налагаше да я носи.
— Наистина ли? Супер яко! Аз съм Офелия.
Готвачът се приближи към тях, триейки дланите си, в някаква кърпа.
— Ей, правилно ли чух, че си тръгнала към Мексико? — попита той с интерес. — Накъде?
— Към едно малко градче, Ангангео. В планините е — обясни Лус, макар да не очакваше, някой да го е чувал.
Мъжът обаче размаха въодушевено ръце.
— Естествено, знам къде е!
— Така ли?
— Да, аз съм от Зитакуаро. Намира се недалече от Ангангео. — Метна кърпата на рамото си, скръсти ръце на гърдите си и зае явно обичайната си разкрачена стойка. — Там съм роден. Красиво е, да знаеш. Човече, планините ми липсват. Виж ти, виж ти, кой да предположи? Роднини ли имаш там?
— Ами… да.
Той се приведе над нея.
— Как се казват? Може да ги познавам.
— О, я стига! — каза Офелия и направи гримаса. — Всички говорят такива простотии.
— Не, не, градчето е малко — сопна й се мистър Кордеро.
Лус се замисли за миг, каква е фамилията на чичо й Маноло.
Той беше син на Есперанса от първия й брак.
— Замора — отвърна тя. — Чичо ми се казва Маноло Замора.
Готвачът потърка замислено брадичката си, после сви рамене.
— Там има много хора със същата фамилия.
— Казах ти — вметна тържествуващо Офелия.
Лус забеляза, че мистър Кордеро явно не обръщаше сериозно внимание на заяжданията на Офелия, сякаш бяха част от тяхна игра.
— Семейството на баба ми е оттам — продължи тя, защото внезапно намери утеха в това, че може да говори с тези непознати хора за своята абуела. — Дошла е в Америка с първия си съпруг. В Сан Антонио. Но след като той починал, се омъжила за моя дядо, Хектор Авила, и се е върнала отново в Морелия. После, когато съм се родила, дошла в Милуоки, за да се грижи за мен. И тя беше готвачка в ресторант — добави Лус и видя, как веждите на мистър Кордеро, се извиват доволно, като две гъсеници над очите му. — Все казваше, че някой ден ще се върне там.
— Да, всички така казваме. Аз се прибирам у дома винаги, когато мога.
— Това е първото ми пътуване. Искам да отнеса пепелта й в родното й място.
Офелия потръпна леко и посочи към кутията, която стоеше на стола до Лус.
— Това тя ли е?
Лус кимна и си помисли, че момичето се държи детински, защото след думите й се отдръпна рязко, от кутията.
— Acepte mis condolencias. Моите съболезнования. Ти си добро дете, да знаеш — каза мистър Кордеро. — Не всеки би си създал такива проблеми.
— Да. Аз щях да използвам FedEx — каза Офелия.
— О, я млъкни — смъмри я готвачът, но и в неговия глас имаше смях.
— Просто казвам — опита да се оправдае момичето, — че така щеше да бъде много по-лесно.