Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Задай въпроса си, мастър Шалот — рече той, облягайки се в стола си и взирайки се в тавана, сякаш тайно желаеше един от двама ни да е някъде далеч.

— Твърди се, че писмото е било написано и запечатано в Тауър, но как можем да бъдем сигурни в това?

Веч се наведе напред.

— Този въпрос не подлежи на съмнение, мастър Шалот. Управителят намери писмото на писалището си сутринта на двайсет и девети юли. Чул си, че в Лондон върлува потната треска, нали?

— Не само, че чух, ами дори я преболедувах.

— В такъв случай си истински късметлия — отвърна любезно Веч. — Все едно, от средата на юли до двайсети август, или допреди два дни, крепостта беше запечатана. Всички порти бяха затворени и заключени с катинар, подвижният мост беше вдигнат, а решетката — спусната. Никой не можеше нито да влезе, нито да излезе. Това беше единственият начин да се опазим от заразата. Сър Едуард реагира като при обсада — той вдигна рамене, — пък и положението си беше точно такова — всички бяхме заложници на самата смърт.

Кембъл посочи към някакво писалище в далечния край на стаята.

— Тъкмо се връщах от службата в параклиса „Сейнт Джон“ — обясни той. — Винаги оставям стаята си отключена. Та когато се върнах, заварих писмото да лежи на онази маса там.

— Но след като видя, че е адресирано до краля, защо го отвори? — попитах аз.

— Ако погледнеш обратната страна на писмото — сопна се Кембъл, — ще забележиш, че там е написано: de pars du Roi. Това ще рече: „от краля“. Реших, че писмото е от господаря ни, така че го отворих. Отначало си помислих, че става дума за някаква шега, но когато го прочетох цялото и разгледах печатите… — той вдигна рамене. — Е, можеш да си представиш ужаса ми! Слава Богу, че Веч и Спърдж бяха тук, за да ми се притекат на помощ!

— Това беше единственият случай, в който отворихме портата — намеси се Веч. — Изпратихме в Уиндзор най-бързия си ездач. На връщане дори не го пуснахме обратно вътре, ами го накарахме да изчака в болницата „Сейнт Катрин“, докато не решим да вдигнем карантината.

— Е, мастър Шалот — обади се Кембъл, — вероятно и сам виждаш, че никой не би могъл да внесе писмото в Тауър. Да не говорим, че само един образован човек би бил в състояние да купи този пергамент и да напише такова изискано писмо.

— И никой от вас няма представа кой би могъл да е авторът, така ли?

— Както вече казах — отвърна Веч, — най-образованите люде тук сме аз, сър Едуард и Реджиналд. Естествено, разполагаме и с цял гарнизон професионални войници, сред които би могло да има бивши свещеници и чиновници. Все едно — вдигна рамене той, — всички те бяха заключени в Тауър заедно с нас, така че е напълно възможно някой от тях да е написал писмото и да го е оставил в стаята на сър Едуард, чиято врата винаги е отворена — Веч се ухили. — В крайна сметка какъв смисъл има да поставяш стражи по коридорите и на вратите, когато си защитен от крепостен ров, две назъбени стени и дузина кули, всичките гъмжащи от стрелци и тежковъоръжени войници.