Подземията на Чикаго

— Онзи април беше направо горещ — промълви Рей Рей, връщайки се към миналото със заслужено уважение. — Тогава за пръв път помирисах мъртвец. — Замълча, после добави: — Струпаха се куп репортери. Гледах те как разговаряш с тях.

Мястото на срещите с медиите беше паркингът пред някаква погребална агенция, а времето — три следобед. Избрах този час, защото беше най-горещият през деня, а паркингът на агенцията, защото беше от подветрената страна на „Парцела“. Десет минути въпроси и отговори бяха напълно достатъчни за телевизионните репортери, които държаха камерите на сянка и снимаха отдалеч. Така миризмата беше поносима. Представителите на печатните медии бяха друга работа. Далеч по-настойчиви. Един-двама се добраха директно до мястото на разкопките, но това нямаше значение. На никой не му пукаше от вестниците. Ченгетата гледаха единствено да избегнат камерите.

— Ти беше добър, Кели. Проявяваше уважение.

Най-добре си спомнях първия ден. Бяхме изровили два трупа и се опитвахме да отцепим района с помощта на две патрулки. Първи се появиха местните, а после и медиите. После настъпи редът на мексиканците. Надойдоха пеша, други с велосипеди. Започнаха да продават царевични питки и сода от синьо-червени хладилни чанти. Истинска тълпа, която се блъскаше напред с надеждата да зърне поне част от касапницата. Сякаш участваха в уличен фестивал. По онова време тези неща ме тревожеха.

— Искаш да кажеш, че заради това все още съм жив? — погледнах го аз.

— Май да… Едно от изровените тела беше на майка ми.

— Съжалявам да го чуя.

— Недей. Тя беше най-обикновена наркоманка.

Рей Рей стана от стола и започна да крачи напред-назад. Три метра в едната посока, още толкова в другата. После се изправи зад гърба ми вероятно за да придаде допълнителна тежест на думите си.

— Нея не успяхте да я идентифицирате.

— Не установихме самоличността на три тела — рекох.

— Точно така.

Стъпките му отново прозвучаха по циментовия под.

— Три безименни проститутки. Но аз веднага разпознах мама. Беше изчезнала от пиацата десетина дни по-рано. Освен това успях да зърна роклята й, докато я вадеха.

— Не би трябвало да виждаш подобни неща.

Рей Рей приклекна срещу мен и изсъска:

— Не ми казвай какво не е трябвало да видя!

Гласът му беше натежал от детските спомени. Изправи се и отново закрачи напред-назад.

— Не помня къде я погребаха, но знаех кой я уби.

Бях работил по случая през цялото лято и част от есента, но така и не стигнах до солидни улики.

— Викаха му Гадината. Плащаше пет долара за свирка и ги убиваше с удар в тила, докато му духат. Нямам представа как ги е завлякъл до сметището… — Рей Рей замълча, после щракна с пръсти и добави: — Винаги съм си мислил, че го е правил с чаршафи.

— Как си бил сигурен, че е той?

— Една вечер го проследих до дома му — отвърна главатарят на бандата и отново седна срещу мен. — Живееше в някаква барака на три километра от тук. Изчаках да излезе и проникнах вътре. В мазето намерих още четири жени. Отдавна мъртви и вмирисани. Изчаках го да се прибере, вързах го за един стол и започнах да дера лицето му с кухненски нож. После му прерязах гърлото, погребах го при момичетата и драснах клечката на бараката. Пожарникарите изобщо не разбраха за какво става въпрос. Не ме заподозряха може би защото бях само на четиринайсет.