Дневната война

— Затова поехте на север — каза Арлен.

Варли вдигна рамене.

— Стори ни се най-мъдро. Още ми оставаха почти триста души, да се грижа за тях. Хората от Хралупата ни дадоха няколко защитени копия и каквато помощ можеха да заделят. От Земеделски пън не бяха и наполовина толкоз добронамерени, а копелетата от крепостта Анжие ни прогониха с копия. Подочух, че може да има работа по пътя към Речен мост, но и там не беше по-добре, тъпкано догоре. И затова сме тук, а другаде си нямаме.

— Покажи ми лагера — каза Арлен.

Бандитът сякаш се замисли за миг дали да му се довери, но кимна и се обърна към хората си. Веднага извадиха каруцата от калта и скоро пътуваха по пътя през тясна пролука в леса. Арлен слезе и поведе Танцьор зад себе си. Рена стори същото, като остана до Клетва, опряла длан в гръдния ѝ кош, за да я успокоява. Кобилата потропваше гневно и изпръхтяваше, колчем някой от мъжете я приближеше, но вече свикваше с ръката на Рена.

Чак след час стигнаха до лагера на отингерци, добре затулен встрани от пътя. Представляваше удивителна купчина от грубо скърпени шатри и покрити каруци — навсякъде смърдеше на пот и човешки отпадъци. Навярно бяха поне двеста. Хората на Варли, колкото и зле да изглеждаха, бяха най-читави от всички.

Наоколо се препъваха в стъпките си жени, деца и старци, изтощени, мърляви, полуумрели от глад. Мнозина носеха превръзки, още повече — парцали около краката. Всички работеха нещо — поправяха и рисуваха защити по разпадащите се подслони, грижеха се за огньове и котели с каша, простираха пране и чистеха чинии, събираха подпалки, подготвяха защитни стълбове и се грижеха за измършавели животни. Не работеха само болните и ранените, приютени под капещи навеси. Огласяха с болезнените си стонове целия лагер.

Арлен водеше Здрачен Танцьор през лагера, сковал гръб, докато се взираше в безжизнените, уморени очи на хората. Стряскаха се от татуираното му лице и започнаха да си шушнат, ала никой нямаше смелостта да го доближи.

Стигнаха до подслона за болните и ранените и Рена се задави от гледката, както когато дъвчеше демонско месо. По тесните койки се бяха изтегнали над двайсет души, покрити в окървавени превръзки, мръсни и смрадливи. Двама от пациентите лежаха в собствените си нечистотии, а една от жените беше повърнала върху себе си. Никой не изглеждаше, сякаш се възстановява.

Една изнемощяла женица се опитваше напразно да ги обслужва. Беше пристегнала косата си, а измъченото изражение не слизаше от лицето ѝ. Върху роклята си не носеше престилка с джобове.

— Създателя да ни е на помощ, нямат си дори билкарка — прошепна Арлен.

— Жена ми, Иви — измърмори Варли. — Не е билкарка, но върши и това за нуждаещите се.

Иви вдигна глава и се ококори стъписана при вида на изрисуваните Арлен и Рена.

Арлен отиде до дисагите си, за да си вземе торбата с билките.