Пръстът, който те сочи [bg]

Така говори разумът, но да бъде успокоена съвестта, е много по-трудно. Като се посъвзех, доколкото бе възможно от този шок, започнах да разузнавам за обстоятелствата около случилото се с надежда да открия макар и малка подробност, която да опровергае греха ми. За кратко успях да се уверя, че всичко е наред и се опитах да се върна към заниманията си, но уви, спокойствието ми се бе изпарило като дим, тревожната ми душа отново ми припомни за извършеното. Не можех да я накарам да се усмири, скоро изгубих съня си и в следващите дни и седмици отслабнах и залинях.

Копнеех за съчувствие, но не го заслужавах, защото бе лесно да поправя нещата. Достатъчно бе само да обявя: „Аз го извърших“. За останалото биха се погрижили други.

Но да умра самият аз и да оставя семейството си да живее под гнета на безчестието като създало убиец? Майка ми да бъде обругавана и оплювана по улиците? Сестра ми да прекара живота си като стара мома, защото никой няма да я вземе за жена? Братовчед ми да се разори, защото няма да стъпят в таверната му? Това бяха сериозни тревоги. Оксфорд не е Лондон, където всички грехове се забравят в течение на една седмица, където престъпниците са превъзнасяни за деянията им, а крадците получават награда за стореното. Тук на всички ни са известни делата на съседа и каквито и ужасни прегрешения да се извършват скришом, всички се стараят да запазят привидност за нравствена чистота. Предаността ми завинаги щеше да принадлежи на семейството ми. Живях, за да придам макар и малък — доколкото ми позволяваха възможностите — блясък на името ни и да поддържам положението ни сред уважаваните семейства в града. За себе си бих приел наложеното от съда наказание, защото не можех да отрека, че го заслужавам, но ме обземаше ужас при мисълта да нанеса такъв тежък удар на роднините си. И бездруго не им беше леко след загубите, които понесохме по време на размириците, така че не исках да усложнявам още повече живота им.