Операция „Червена буря“ [bg]

07:00 беше малко рано за Джери О’Мали. Той спеше на долната койка в каюта за двама — вторият му пилот заемаше горната койка — и първото му съзнателно действие беше да вземе три аспирина и да седне на койката си. „Ако не беше трагично, щеше да бъде смешно — помислили той. — Чукът“ Той имаше чувството, че този чук се намира в главата му. „Не — поправи се той, — в главата ми има потопяем хидролокатор, настроен на автоматично търсене.“ Въпреки това, миналата нощ той беше направил нещо, което в младостта му бяха наричали „милосърдието на ефрейтора“, и това оправдаваше страданията му сега. Той даде на аспирините десет минути да се разтворят в кръвта му и отиде да се изкъпе. Комбинацията от студена, а след нея гореща вода, проясни съзнанието му.

Каюткомпанията беше пълна, но вътре беше тихо. Офицерите се бяха събрали на групички според възрастта си и си говореха шепнешком. Младите офицери никога не бяха виждали истинско сражение и смелостта, с която бяха напуснали Сан Диего преди няколко седмици, вече бе заменена от реалността на мисията, която ги очакваше. Кораби биваха потапяни всеки ден. Хора, които бяха познавали, бяха мъртви. За тези хлапета страхът от неизвестното беше много по-ужасяващ от техническите страни на сражението, за които те бяха подготвени. О’Мали можеше да прочете по лицата им безмълвните въпроси, на които само времето можеше да даде отговор. Те или щяха да се научат да оцеляват, или нямаше. За Джери в сражението нямаше никакви тайни. Той знаеше, че също ще се страхува, както и че щеше да се опита да направи всичко възможно, за да забрави за страха. Нямаше смисъл да си мисли за него. Той и без това щеше сам да дойде, при това твърде скоро.