Операция „Червена буря“ [bg]

— О, я стига глупости! — Летецът напълни чашите за пореден път. — Да не мислиш, че си първият капитан, който е загубил кораба си? Никога ли не си играл бейзбол, Ед? По дяволите, във всяка игра има две страни и всяка се опитва да спечели. Да не би да си очаквал, че капитаните на руските подводници ще те чакат и ще ти казват: „Убий ме, убий ме“? Ако е така, значи си по-тъп, отколкото си мислех.

— Моите хора…

— Някои от тях са мъртви, но повечето са все още живи. Съжалявам, че някои от тях са загинали. Съжалявам, че Рики загина. Хлапето нямаше деветнадесет. Но не го убих аз, както и ти не си убил своите хора. Ти си спасил кораба си и си го върнал заедно с по-голямата част от екипажа му.

Морис пресуши чашата си на един дъх. Джери я напълни отново, без да му слага лед.

— Отговорността е моя. Виж, когато се върнах в Норфолк, посетих, искам да кажа, трябваше да посетя семействата им. Аз съм капитанът. Аз трябва… там имаше едно малко момиченце и… Господи, О’Мали, за какво, по дяволите, ми говориш? — попита Морис. Той хълцаше и беше на път да се разплаче. Добре.

— Това не го пише в устава — съгласи се О’Мали. „Досега би трябвало и сам да си го разбрал.“

— Едно малко красиво момиченце. Какво се казва на децата? — Той се разплака. Това му беше отнело почти два часа.

— Казваш на малкото момиченце, че баща й е бил един добър човек, който е направил всичко възможно, и че ти също си направил всичко възможно, защото човешките възможности имат граници, Ед. Ти не си направил грешка, но понякога това няма значение. — На О’Мали не му се случваше за първи път мъже да плачат на рамото му. Той си спомни как сам беше правил същото. „Колко гаден може да бъде животът понякога — помисли си той, — за да докара един добър човек до такова състояние.“