Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Първият прорязващ въпрос, по който зина разривът в разбиранията ни, бяха власовците, когато Люша прочете „Пленниците“. Тя доловила чуждороден дух, развълнувала се — и не била в състояние да разбере откъде се е взело такова нещо. На първо време наричаше това така: „Някои места не мога да приема.“ Тъкмо това трябваше да се очаква. Как можеше без продължителни търпеливи обяснения и разкази да предам фронтовия и затворническия опит на страната на нея — столичното девойче от съветското военно време? Но, по-широко, това беше и неизбежен вододел на общественото настроение: нашият „културен слой“ не можеше да прости на власовците, че през годините на войната срещу Хитлер са си позволявали да мислят за още нещо напред, например за руското бъдеще. (Същите тия власовци още по-силно шокираха Люша после в „Архипелага“, под чиито колела тя слагаше главата си. Тя теглеше, мъкнеше, водеше за ръчичка, обичаше тази книга, без да споделя пълния й заряд.)
Културният кръг и влизащите в него членове на семейство Чуковски, макар и отдавна настроени неприязнено към съвременната форма на съветската власт, в дълбините на съзнанието си все пак бяха привърженици на безрелигиозната традиция на Освободителното движение, на Народолюбието от деветнайсетия век (Лидия Корнеевна направо се прекланяше пред Херцен), — и затова по никакъв начин не можеха да пренесат своето отхвърляне на настоящето и върху решаващия плод на Освобожденчеството — цялата 17-а година с Октомври включително. А на всичко отгоре и поради естеството на столичния си живот през 20-те — 30-те години образованото общество искрено не бе забелязало руските национални страдания. Веднъж, вече по повод на „Изпод канарите“, Лидия Корнеевна недоумяваше: ама кога са успели да възникнат, та дори да се изострят чак руските неволи? Беше ги пропуснала, не беше ги забелязала. Образованото общество добре познаваше само еврейските неволи, по-мъгляво — още някои национални.
Но ние с Люша винаги бяхме толкова завладени от нашите пърлещи конспиративни работи, че дори не я разпитвах подробно за написаното от мен, за впечатленията й. И дори не винаги успявах да оценя нейния много мил сполучлив хумор в хубавите моменти. И възприемах неизменно-благородното й достойнство, ненатрапчивостта й като леещи се от само себе си дарове. А Люша вероятно е търсела човешки обяснения защо се изплъзвам — и е намирала онова най-повърхностно, което са ми приписвали мнозина: че съм изнервен от работата си и от борбата и поради това са ми атрофирани най-простите човешки чувства и внимателната доброта към всеки един от хората около мен.
Но това се дължеше не на пресъхване на чувствата, а на безкрайно жестокото приклещване на дълга, на удушаващия недостиг на време, иначе нямаше да домъкна целия си товар. А и целия товар изобщо не го виждаха близките ми и помощниците ми: освен борбата с комунистическата държава — и погребалната скала над замрелия руски дух — още по-невидима от всичките ми Невидими — трябваше да я повдигна, изкъртя и търкулна по нанадолнището.
Още с надежда пое Люша купчинката ръкописни тетрадки на „Август“. Тя обичаше този момент и тази си роля — първа да прехвърли работата ми на машинопис. Но какво е това? Глава след глава изпадали от ръцете й: „Просто не разбирам защо е написано всичко това.“ (Казвали са ми го мнозина от културния кръг, дори Е. Зворикина: защо трябва да се ровичка всичко това, вехтото, четиринайсета година, царското време — на кого е нужно?) Но без колебания проведе операцията с „първочитателите“ (екземплярите трябваше да се разпращат, да се събират, да се дават на нови хора, и то бързо и скришно) — и възхищението на мнозина започна да я примирява с „Август“. После, сякаш по инерция и пак без да жали енергията си, Люша взе да комплектува и сборника със самиздатски статии „«Август Четиринайсета» се чете в родината“ — отчасти може би в спор с мен, надявайки се, че равносметката на статиите ще потвърди нейното схващане.