Аз, вещицата

Най-накрая дойде време Софи и Натаниъл да си тръгнат. Маркъс натовари скромния им багаж в синята си спортна кола. Двамата с Натаниъл поговориха прави, допрели русите си глави, докато Софи се сбогуваше със Сара и Ем. После се обърна към мен. Аз бях прогонена в стаята до кухнята, за да не би някой случайно да ме докосне.

— Това не е окончателно сбогуване — извика ми тя от коридора.

Третото ми око се отвори и под слънчевата светлина, падаща край перилата, видях как Софи силно ме прегръща.

— Не — потвърдих, учудена и успокоена от видението.

Софи кимна, сякаш тя също бе надникнала в бъдещето.

— Видя ли, казах ти. Може би бебето вече ще се е родило, когато се върнеш. Помни, ти ще си негова кръстница.

Докато чакаха Софи и Натаниъл да си вземат довиждане с всички, Матю и Мириам подредиха тиквените фенери покрай алеята. Сара ги запали с едно махване на ръка и няколко промърморени думи. Имаше още време, докато се стъмни, но Софи можеше да получи поне някаква представа как щяха да изглеждат в нощта на Вси светии. Тя плесна с ръце и изтича по стълбите, за да се хвърли в обятията на Матю и Мириам. Последната й прегръдка бе запазена за Маркъс, който си размени с нея няколко тихи думи, преди да я настани на предната седалка.

— Благодаря за колата — каза Софи, любувайки се на дървеното табло. — Някога Натаниъл караше бързо, но сега шофира като баба заради бебето.

— Никаква превишена скорост! — забрани строго Матю. Прозвуча бащински. — Обадете се, когато пристигнете у дома.

Махнахме им за довиждане. Когато се скриха от погледите ни, Сара угаси светлините във фенерите от тикви. Матю ме прегърна, а останалата част от семейството тръгна към къщата.

— Готов съм, Даяна — каза ми Хамиш, който бе излязъл на верандата. Вече си бе облякъл сакото и бе готов да замине за Ню Йорк, откъдето щеше да отлети за Лондон.

Подписах двата екземпляра на завещанието си, Ем и Сара ми станаха свидетели. Хамиш нави единия и го пъхна в метален цилиндър. Промуши през краищата му панделка в черно и сребърно и я запечата с черния восък и печата на Матю.

Матю го чакаше до черната кола под наем, докато той любезно се сбогуваше с Мириам. След това целуна Ем и Сара и ги покани на гости по пътя им към Сет-Тур.

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо — предложи на Сара и стисна ръката й. — Имате телефонните ми номера. — След това се обърна към мен.

— Сбогом, Хамиш. — Разцелувахме се по двете бузи. — Благодаря за всичко, което направи, за да успокоиш Матю.

— Просто си върша работата — отбеляза той с престорена веселост. После сниши глас: — И помни какво ти казах. Няма как да потърсите помощ, ако се наложи.

— Няма да се наложи — уверих го аз.

След няколко минути моторът на колата забръмча и Хамиш също си замина. Стоповете примигваха в падащия мрак.

Къщата не хареса новата си пустота и отвърна, като започна да блъска мебелите и да стене тихо, когато някой излизаше от някоя стая.

— Ще ми липсват — призна Ем, докато приготвяше вечерята. Къщата въздъхна със съчувствие.

— Върви — заръча ми Сара и взе ножа от ръката на Ем. — Заведи Матю до Сет-Тур и се върни навреме да направиш салатата.

След известно обсъждане решихме да се върнем във вечерта, когато намерих екземпляра му на „Произход на видовете“.

Да върна Матю в Сет-Тур се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото бях очаквала. Ръцете ми бяха пълни с предмети от кабинета му — една писалка и две книги. Така ми беше трудно да се движа, а Матю трябваше да се държи за кръста ми. Тогава заседнахме.

Невидими ръце сякаш ме хванаха за глезена и не позволяваха да сваля стъпалото си в Сет-Тур. Колкото по-назад във времето се връщахме, толкова по-здраво се оплитаха краката ми. А времето обвиваше Матю като силна заплетена лоза.

Накрая стигнахме до кабинета му. Стаята беше точно както я бяхме оставили, със запален огън в камината и бутилки вино без етикети на масата.

Оставих книгите и писалката на дивана. Цялата треперех от умора.

— Какво има? — попита Матю.

— Сякаш прекалено много минали моменти се сляха и ми беше невъзможно да изгазя през тях. Боях се, че може да ме изпуснеш.

— За мен не беше по-различно от предишния път — сви рамене Матю. — Продължи малко по-дълго, но го очаквах заради времето и разстоянието.

Наля и на двама ни вино и обсъдихме всички за и против слизането на долния етаж. Накрая желанието ни да видим Март и Изабо победи. Матю си спомни, че в онази вечер бях със синия пуловер. Високата му яка щеше да скрие превръзката ми. Отидох на горния етаж да се преоблека. Когато се върнах, той се усмихна одобрително.

— Също толкова красива като тогава — каза той и ме целуна страстно. — Може би дори още повече.

— Внимавай — предупредих го и се засмях. — Още не беше решил дали ме обичаш тогава.

— О, бях решил — изтъкна той и отново ме целуна. — Просто не ти го казах.

Двете жени седяха точно където очаквахме, Март си четеше кримката, а Изабо — вестниците. Разговорът може и да не беше съвсем същият, но това като че ли нямаше значение. Най-трудната част от вечерта беше да гледам как Матю танцува с майка си. Изражението му беше едновременно тъжно и радостно, а накрая я обгърна в мечешка прегръдка. Когато ме покани на танц, аз стиснах малко по-силно ръката му в знак на съчувствие.

— Благодаря ти — прошепна в ухото ми, докато ме въртеше. Целуна ме нежно по шията. Това определено не се бе случило първия път.

Матю сложи края на вечерта точно както преди, като заяви, че ще ме отведе да си легна. Този път се сбогува, тъй като знаеше, че ще е за дълго. Пътят ни обратно беше почти същият, но не толкова страшен, защото вече ми беше познат. Не изпаднах в паника, нито загубих концентрация, когато времето отказваше да ни пропусне, съсредоточих се още повече в познатите ритуали по приготвянето на вечерята в къщата на семейство Бишъп. Върнахме се навреме, за да направя салатата.

По време на вечеря Сара и Ем забавляваха вампирите с разкази за моите приключения като малка. Когато историите им се свършиха, Матю започна да дразни Маркъс за неговите провали в сделките с недвижими имоти през деветнайсети век и огромните му инвестиции в новите технологии през двайсети, които така и не се възвърнали, както и за слабостта му към червенокосите жени.

— Знаех си, че има защо да те харесвам — подхвърли Сара и приглади неуправляемата си червена коса. После му наля още уиски.