Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Шш, всичко свърши — прошепна Лирна.
Изтегна се на леглото, уморена до смърт. Надяваше се сънят скоро да дойде, но знаеше, че е по-вероятно да гледа тавана с часове. Твърде много беше видяла днес, и добро, и ужасно, всичко се тълпеше в главата ѝ и тя за пореден път съжали, че не умее да забравя. Но споменът, който изплува в съзнанието ѝ, не беше за битка или за пищящи мъже, разкъсвани от челюстите на акулата, а за един стар човек на легло… толкова стар, толкова изпит от годините и разочарованията, че беше трудно да познае в него баща си и още по-трудно да види в него крал.
Тя сведе поглед към ръцете си и видя, че в тях няма свитък… Различно е. Вдигна ръце към лицето си и напипа там белезите от изгаряния, грапава, съсипана плът.
— Ти не си моята дъщеря — каза старецът в леглото. — Тя е красавица.
— Да — отвърна Лирна. — Красавица беше.
Старецът се разкашля, кръв изби на устните му, гласът му прозвуча слаб, умоляващ:
— Тя къде отиде? Имам да ѝ казвам разни неща.
— Отиде да говори с алпиранския посланик. — Лирна приседна на ръба на леглото и взе ръката на стареца в своите. — Но ми остави послание.
Уморените му, но все още интелигентни очи се присвиха.
— Дано да е извинение. Няма да допусна нейната слабост да съсипе плановете, които градя цял живот.
Лирна се засмя, осъзнала, че този ужа̀сен стар хитрец все още ѝ липсва.
— Извинение, да. Каза да ти предам, че съжалява, дето те е победила на кешет преди години. Но е била твърде малка тогава и не си е дала сметка колко ще те вбеси това.
— Ха — изсумтя той и издърпа ръката си. — Не пропуска да ме подразни. Майка ѝ беше същата. Отнех ѝ дъската за нейно добро, да я защитя. Не биваше да се разчува, че е толкова… специална. Но в онзи ден разбрах, че имам достоен наследник.
Лирна усети сълза да се стича по бузата ѝ и се усмихна на смръщената му физиономия.
— Тя не изпълни заповедта ти. Редно е да го знаеш. Прие условията на императора и Малциус се върна да седне на трона. Големият ти план не доведе до нищо.
— А той добър крал ли е?
Лирна потисна въздишката си.
— Той е мъртъв, татко. Убиха го пред очите ми, с все кралицата и децата им. Желанието ти се изпълни и сега аз съм кралицата. Управлявам земя опустошена и окървавена.
Смръщената му физиономия се разтегли в крива усмивка, той протегна костеливата си ръка и повдигна брадичката ѝ.
— След Червената ръка беше същото — смърт и развала навсякъде. Но земята ни се въздигна отново, постарах се да стане така. Зорлем я изправих на краката ѝ за няма и едно поколение.
— Хората може да не ме приемат такава…
— Ами накарай ги.
— Враговете ни са много…
— Ами убий ги.
Лирна усети студен повей по скалпа си, обърна се и видя, че прозорецът е отворен, вятър развява завесите и вкарва дъжд в стаята. Обърна се отново към стареца и го целуна по бузата.
— Ще ми се да беше по-добър човек, татко.
— Един по-добър човек не би ти оставил кралство, което да наследиш, пък било то и опустошено.
Усмихна ѝ се, а вятърът се усилваше, изпълваше стаята и бе толкова студен, че тя затаи дъх…
Събуди се и завари Орена и Мурел да се мъчат с прозореца, който се беше отворил и пропускаше блъскан от силен вятър дъжд. Мъждивата лампа се клатеше силно на тавана.
— Извинявайте, ваше величество — каза Орена и успя да затвори капака. — Надявахме се да не ви събудим.
Лирна се надигна, но в същия миг корабът се люшна силно и тя политна назад към стената.
— Буря?
— Започна преди час — каза Мурел и сви глава между раменете си, когато гръмотевица отекна през кораба. — След преживяното днес мислех, че повече нищо не може да ме уплаши. Но тази буря…
Лирна я прегърна утешително през раменете. Седяха на леглото, невъзможно бе да заспят отново сред воя и трясъците на бурята.
— Екипажът вярва, че сте докосната от техните богове, ваше величество — прошепна Мурел. — Че сте призовали акулата от дълбините. Наричат ви Ръката на Одонор.
— Удонор — поправи я Лирна. „Богът на ветровете, най-силният от всички богове… Ако съм твоя ръка, то би ли прекратил, моля, тази проклета буря?“