Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Люша сама издирваше пропуснатите от мен възможности за срещи, връзки, помощ и консултации. Толкова беше увлечена от работата си и от нейното ехо в обществото, че през 1968-а сама измисли, събра и издаде в самиздатска брошура публицистичния сборник „Словото ще разруши бетона“.
Изхождайки само от организационните удобства, непрекъснато прехвърляйки всичко върху Люша, аз я натоварих да се среща с Ю. А. Стефанов, специалист по Дон, по старата руска армия — човек вече дотам чужд на нейния кръг, че пътищата им никога не биха се кръстосали, не би им се наложило да разговарят. В напрежението на борбата организацията на работите ни водеше толкова ясно, че забравях да си мисля за различността на почвата, на която беше израсла Люша и от която не беше в състояние да се изскубне. Донската тема за Люша беше, тъй да се каже, социално полярна и неинтересна — а започна да нахлува в нашия живот от различни посоки и в различни облици: ту чрез Крюковото наследство, ту чрез изследването на И. Н. Томашевская за Шолохов; ту внезапно се появяваше донски художник и оставяше за мен „Донская волна“ — новочеркаското списание на Крюков от 1918–1919 година, — и пак чрез Люша; ту ни донасяха подробна карта на Дон с всички махали — и пак Люша уреждаше прекопирването им; ту трябваше да се обработят спешните донски материали от С. Стариков — и пак не друг, а Люша ме спасяваше. (Всичко донско — вж. очерк 14.)
Толкова самоотвержена, действена и незаменима беше Люша, че в началото на 1968-а, все повече замисляйки се, че мога да се спомина внезапно, а как да направя така, че работата ми да продължи да се доизвърта и след мен и написаното да стигне до бъдещето, — взех да се чудя дали да не направя Люша мой литературен наследник; и двамата с нея започнахме да проучваме чрез познати юристи какви стъпки могат да се направят дори в съветските условия, когато е известна враждебността към мен. Това се оказа доста сложна задача, проточи се: според съветските закони държавата можеше „принудително да откупи“ (да отнеме) авторското право на покойника.
И нито веднъж през първите четири години от нашата работа между нас не възникна разправия — когато всичко върви добре, хората не си искат обяснения: как схваща тя цялата ми работа? като мен ли? Защо върши всичко това? Аз разбирах нещата по един начин, тя ги разбирала по друг, а работехме синхронно, задружно, без засечки. Толкова нечовешко беше през ония години напрежението, че освен за преките работи не намирахме време да си поприказваме за нещо друго. Веднъж по някакъв повод със закъсняло учудване я попитах: не върши ли тя всичко това заради делото, заради Голямата цел (никога впрочем неспомената между двама ни)? Тя откровено ми отговори: не. Просто заради мен, за да ми помогне. Но, то се знае, радвало я, че книгите набраздяват умовете. За Люша тези мотивировки години наред били достатъчни, за да не се взира в далечната ми цел. А аз възприех това като нещо съвсем ново и се натъжих.
Никак не е лесно да разбереш общите обстоятелства: участници в непрекъснато протичащия обществен процес, всички ние го възприемаме със закъснение. Не само Люша, а и аз самият не разбирах същинското си положение в обществото. След петгодишното хрушчовско тъпчене около Сталиновия мавзолей — в гърлото на страната от само себе си нетърпеливо нарастваше вик. Невъзможно беше да се протака толкова дълго. „Страната чакаше да дойде някой…“ И тогава се появи моят „Иван Денисович“, първо в самиздат. Съвсем друго обаче очаквало образованото общество, съвсем друг герой, съвсем друга област на преживяванията. (Мисля си, че тъкмо по тая причина „Иван Денисович“ не прескокна веднага в чужбина, от което се плашеше Твардовски пред 1962-ра; беше прекалено селяшки, прекалено руски и поради това, тъй да се каже, кодиран. Западните кореспонденти може и да са го чели през тая година, но сметнали, че е неперспективен за западното ухо.) Първоначално (още преди публикацията в „Новый мир“) имаше едно инстинктивно стъписване в културния кръг: а дали тук няма „антиинтелигентски тенденции“? За „културния кръг“ най-далновидно би било да не превъзнася твърде много тази повест. Но стихията напираше. И тъкмо интелигенцията (в пълен състав) най-много разпространи и укрепи селяшкото ми произведение. Всички не виждахме напред и всички не разбирахме. И аз дълги години се учудвах: разправят, че литераторите имали врагове, хора, които им завиждат, пък аз да нямам нито един враг. (Имал съм, разбира се, но в патакламата не ги забелязвах.) На всички толкова им се беше дощяло да цапардосат държавната власт по мутрата, че зад гърба ми застана без изключение всичко неказионно, па макар и чуждо, — и няколко години вървях по гребена на тази вълна, преследван само от КГБ, но за сметка на това единодушно подкрепян от цялото общество. (В стара Русия такова нещо е ставало много пъти, така подкрепяли и Толстой, макар да им било чуждо неговото учение, — стига да е против държавата.) През ония няколко години нямах случай да видя, че оказваната ми от цялото прогресивно общество подкрепа е временно явление, недоразумение. През ония няколко години и аз самият, и най-близката ми помощничка нямахме повод да открием разликата в нашите мирогледи. Това беше времето на неразчленените понятия, когато дори моите „Ситнежи“ се посрещаха приветливо от „културния кръг“. Макар че се гнусяха от православието, беше станало модно да признават иконите като живописни постижения и дори поетичността на църквичките в пейзажа.